Карол виждаше, че Дейзи Мортън се е постарала много, за да предизвика истински порой от помия. И беше успяла. Всичко бе започнало с обиди по интернет, но бе ескалирало до по-преки атаки, когато Дейзи бе отказала да се извини или да се отрече от думите си. Бяха счупили с тухла прозореца на дневната ѝ; бяха размазвали кучешки лайна по прозорците на кабинета, в който разговаряше с граждани; бяха рязали гумите на колата ѝ. И все пак Дейзи продължаваше да упреква мъжете, които според нея изоставяха децата си.
И после Дейзи Мортън бе загинала при драматични обстоятелства. Била в кухнята на дома си, когато там имало експлозия и къщата се запалила. Огънят бил толкова силен, че пожарникарите не могли да направят нищо, за да я спасят. При разследването на бял свят се появили необичайни детайли:
Дейзи била открита с глава във фурната на печката, но фурната била електрическа, газови били само котлоните. А патоанатомът казал, че смъртта не се дължала на задушаване отдам, а на вдишване на природен газ. Газовите котлони на печката били цитирани като причина за пожара. Нямало нищо, което да предполага външна намеса, но решението на съдия-следователя не било категорично формулирано. Това не попречило на някои блогъри и вестникари да изкажат предположения, че Дейзи е била тласната към самоубийство от тежкия тормоз, на който е била подложена.
Това далеч не беше задоволително, но Карол знаеше от опит, че когато не можеше да се намери място на някой елемент в пъзела, това не означаваше, че трябва да го набутваш насила, докато започне да изглежда така, че пасва. Съдия-следователят беше избрал най-удобното решение, за да спести на семейството допълнителната мъка — каквато би добавило едно заключение, че става дума за самоубийство, — към скръбта за загубата на съпруга и майка. Така всички се бяха отървали лесно.
Тя разпечата няколко от страниците, които представляваха интерес, и ги остави върху лаптопа на Тони. После взе телефона и се обади на Пола.
Стаята на криминалния отдел в участъка на Скенфрит Стрийт беше почти пуста, тук бяха само двама от служителите, които блъскаха ненужно шумно по клавиатурите. Нито един от двамата не вдигна поглед, когато Пола влезе.
— Къде са всички? — попита тя, докато сваляше якето и го окачаше на облегалката на стола си.
— Повикаха ги, докато ти беше навън — отвърна единият без да откъсва поглед от монитора. — Въоръжен грабеж на павилиона за кафе при входа на гарата.
— Въоръжен грабеж на павилион за кафе? Занасяш се.
Той вдигна очи към нея и сви рамене.
— Вероятно защото е имало доста пари в брой. Стотина клиенти на път за работа, сметни по петарка на всеки, и ето че се събират достатъчно. Две момчета с пистолет, на мотор. Вероятно са същите, които преобърнаха сергията за хотдог на булевард „Кампиън“ през уикенда. Фийлдинг взе със себе си всички, които бяха тук, и потегли.
Другият криминалист стана и се протегна.
— Каза като се върнеш, да се заемеш с всички постъпващи обаждания.
— И постъпи ли междувременно нещо?
Той поклати глава.
— Нищо, което налага да се реагира незабавно.
Точно на това се беше надявала. Както обикновено, ѝ бяха възложени солиден брой случаи, но нищо не беше толкова спешно, че Фийлдинг да забележи, ако поотложи работата си по тях. Тя се обърна към компютъра си и отвори списъка с нерешените случаи. Тук колегите ѝ от участъка класираха онези, които се брояха за загубена кауза: дребни, но трудни за разрешаване инциденти, чиито жертви до такава степен се бяха примирили, че няма да видят раздаване на правосъдие, че дори не вдигаха телефона да се оплачат; сложни случаи, които никой не бе успял да разплете дотам, че да се разбере има ли състав на престъпление или не; и от време на време по някоя мошеническа афера в интернет, чийто първоизточник не бяха успели да открият. Тя се надяваше някъде сред тези отломки от бурята да открие онова, което ѝ трябваше — оплакване за следене или тормоз онлайн, което би ѝ дало законно право на достъп до официалната документация по двата случая, от които се интересуваха Тони и Карол.
Търсенето беше уморително и потискащо. Толкова много истории, останали без финал, толкова много мъка и гняв, останали без утеха, толкова много проблеми, останали без достъпно решение. Пола скоро изгуби броя на случаите, които биха могли да бъдат разрешени, ако само засегнатият човек бе имал на кого да се довери, към кого да се обърне, човек, който да предотврати утежняването на проблема, преди той да се развие до етап, на който полицията беше единственото налично решение.