Карол се закова на място.
— Джордж ли? Не, кое те накара да мислиш, че го харесвам.
— Не мисля, че го харесваш. Но ми се искаше да бъда сигурен.
— Може да се каже, че това не е твоя работа.
— Знам — Тони също спря. В остро очертаните от голата крушка светлини и сенки не беше в състояние да види очите ѝ. Не можеше да прецени дали в дълбините им се крие гняв или веселие. — Но ми се струва, че той те харесва.
— Така ли мислиш? — тонът ѝ несъмнено беше развеселен.
— Очевидно е. Е, поне за мен, но пък аз съм психолог. Исках да си изясня нещата, защото не знам дали забеляза, но онова, което правехме двамата сега, е обичайно за мъжете — аз малко или повече го предупредих да не ми се пречка. Така че ако все пак го харесваш, ще трябва да му се извиниш обяснявайки, че приятелят ти Тони не умее да се държи в общество.
Тя се разсмя.
— Е, поне последното е вярно — после заговори с по-мек тон. — Но няма нужда да се извинявам. Не проявявам романтичен интерес към Джордж.
Искаше му се да въздъхне облекчено. Вместо това едното ъгълче на устата му се повдигна в полуусмивка, той се обърна и тръгна отново към кухнята. Понякога си струваше да не държиш да имаш последната дума.
Стейси Чен започваше да изпитва усещането, че се дави. Не ѝ бе отнело много време да хакне официалните доклади за самоубийството на Кейт Ролинс, документацията за текущото разследване на предполагаемото самоубийство на Джазмин Бъртън и последното попълнение в списъка — материалите за газовата експлозия, станала причина за смъртта на Дейзи Мортън. Освен официалната документация тя бе намерила достъп и до електронната поща на различните служители на полицията, като така успя да си изясни от какво се бяха интересували те, и защо са се интересували от тези неща. Влизането в есемесите щеше да отнеме повече време и дори Стейси беше принудена да си признае, че може да не успее да се добере до тях. Беше препратила незабавно всичко на Пола, за да може тя да подготви доклад за Карол Джордан, избягвайки излишни повторения и ненужни подробности.
Сега вече идваше трудното. Което беше и по-интересно. Беше започнала с Кейт Ролинс, тъй като от гледна точка на хронологията тя беше първа. Не беше трудно да си осигури достъп до нейните профили в социалните мрежи. Паролата беше Мадисън, името на дъщеря ѝ, и годината на нейното раждане. Стейси не можеше да разбере защо хората избираха пароли, които не биха затруднили дори пиян тийнейджър. Когато изказваше това свое мнение, колегите ѝ обикновено възразяваха, че е трудно да се помнят произволни поредици от цифри и букви. „Ами тогава използвайте регистрационния номер на колата си за основа на паролата“, им казваше тя с неприкрито раздразнение. „Поне него би трябвало да го помните. Добавете например номера на къщата, в която сте живели, когато сте били на десет години и името на брата на баща ви.“
Но онова, което я потресе, беше обемът на оскърбителните текстове, които заляха страниците ѝ. Да се добере до всички, които ги бяха изпращали, беше тежка задача, независимо от автоматичните програми за търсене на индивидуални IP-адреси и свързаните с тях доставчици, с които Стейси разполагаше. Пробиването на защитите на доставчиците, за да стигне до имената на отделните личности, обикновено беше доста сложно, въпреки данните, които бе успяла да натрупа през годините. Питаше се дали да преравя изцяло постингите или да се съсредоточи само върху най-неприятното, но отхвърли втората идея. Нямаше как подборът ѝ да бъде обективен, а ако не беше обективен, цялата ѝ работа щеше да бъде напразно. Онова, което травматизираше един, можеше в очите на друг да не е чак толкова страшно, и обратно.
Веднага след като започна търсенето, тя се зае с имейлите. Адресът на Кейт не беше лесен за отгатване, затова Стейси не очакваше да открие в пощенската ѝ кутия имейли от хората, които я бяха тормозили, но ако тя бе имала някакви неприятни сблъсъци, възможно бе да е разказала за тях на приятели или колеги. Когато успя да влезе в пощата ѝ, тя препрати направо цялото ѝ съдържание на собствения си сървър, и го остави настрана, за да го обработи по-късно.
Повтори същата процедура с другите две жени, и чак тогава започна да преглежда имейлите за нещо, което би могло да бъде от значение. Едва беше започнала с досадното търсене, когато лицето на Сам изплува на екрана на домофона.
— Здрасти, скъпа — изскърца гласът му по високоговорителя. — Пристигам и нося трюфели със солен карамел.