На мястото на лицето му се появи целофаново пакетче с шоколадови бонбони.
— Не те очаквах — каза Стейси, докато натискаше копчето, за да му отвори вратата. Беше раздвоена; все още чувстваше как сърцето ѝ се свива при появата му, но същевременно беше под въздействието на ловната си страст и не ѝ се искаше да прекъсва работа.
Посрещна го на прага и колебанията ѝ бяха пометени от приливната вълна на хормоните, която се надигна у нея, когато той я притисна към себе си и я целуна, плъзвайки пръсти по тила ѝ така, че тя потръпна.
— Липсваше ми — каза той. Гласът му беше по-плътен от алкохола; тя почувства застоял лъх на вино в дъха му. Познаваше го достатъчно, за да е наясно, че е пийнал, но далеч не е пиян.
— Днес е вторник. Нали във вторник е вечерта на викторините в кръчмата, и тогава оставаш да спиш в твоя апартамент — каза Стейси, сгушвайки се в него, докато двамата влизаха заедно в апартамента.
— Пит и Рик са заминали нанякъде — отвърна той, затвори вратата зад тях и се отдръпна от нея, за да смъкне тъмносиньото кашмирено палто, което тя му беше купила, след като го видя да му се възхищава на витрината на „Харви Никълс“. — Нямаше смисъл да отидем само двамата с Мич. Затова реших да не те лишавам от удоволствието на общуването с мен.
— И наистина е чудесно, че дойде. Но ще трябва да се позабавляваш известно време сам, защото има нещо, върху което трябва да поработя.
Сам се нацупи и наподоби особено успешно изражението на ритнато кученце.
— А пък аз си мислех, че ще се зарадваш да ме видиш.
— Радвам се. Много — тя плъзна ръка по вътрешната страна на бедрото му и той потръпна. — Но трябва да ме оставиш да работя още известно време.
Той въздъхна театрално и тръгна към гигантския плазмен телевизор, който заемаше голяма част от стената в дъното на дневната, хвърляйки пътьом сакото си на един стол.
— Е, тогава ще погледам футбол.
„Идеално“, каза си Стейси. Наля му чаша вино и се върна отново на работното си място, слагайки си слушалки, за да елиминира истеричното бръщолевене на футболния коментатор. Зае се да пресява съдържанието на пощата на Кейт Ролинс, разчиствайки бързо всичко, което нямаше личен характер. След като свърши това, отхвърли всичко, което бе писано или получавано, преди Кейт Ролинс да направи своето изказване за изнасилваните, и после се посвети на досадната задача да чете останалото. Беше толкова погълната от работата си, че не забеляза Сам, който надничаше над рамото ѝ, докато той не докосна ръката ѝ. Тя смъкна слушалките и го изгледа намръщено.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Имам нужда от теб — каза той, наведе се и я целуна по ухото. — Мачовете свършиха, а аз съм по-интересен от пощата на някакъв непознат човек. Какво е това, което правиш всъщност? Няма ли в офиса редници, на които да възложиш тази работа? И защо работиш у дома?
Стейси въздъхна. На всеки друг би казала да се разкара и да гледа собствената си работа. Със Сам не би рискувала да го направи, дори да искаше.
— Защото е лична работа. Правя услуга на Пола — отвърна тя. Беше достатъчно съобразителна да не рискува да раздразни Сам, споменавайки Карол. — Ако беше нещо официално, разбира се, че щях да го дам на някой младши детектив, за да съм свободна да върша работа, отговаряща на уменията ми. Но в случая няма на кого да го прехвърля, затова го правя сама.
— А защо Пола не си върши сама черната работа? — измърмори той.
— Защото е заета с друго. — Стейси се опита да съсредоточи вниманието си върху екрана, но ѝ беше трудно, защото Сам си играеше с косата ѝ.
— Ти също.
Стейси въздъхна. Умееше да си признава, че е победена. Освен това Сам ѝ предлагаше нещо много по-привлекателно от клюките на една жена, която вече не беше между живите. В тази работа нямаше нищо спешно.
Докато другото несъмнено беше спешно.
22.
Сградата на съда в Халифакс с високата, масивна камбанария, извисяваща се над входа, изглеждаше като злополучна смесица от викторианска община и италианска военна академия. Фасадата от светъл пясъчник като че ли грееше със собствена светлина в ранните лъчи на слънцето, когато Карол и Тони пристигнаха тук прекалено рано в сряда сутринта. Въпреки наслояванията на Тони, че ѝ трябва адвокат, който да иска смекчаване на присъдата, тя отказа.
— Няма смисъл. Би било чиста загуба на пари. Прецакана съм, Тони, и колкото и да се ядосвам от този факт, няма начин да бъда защитена — това беше последната ѝ дума по въпроса.
Тони намери паркинг на две улици по-нататък и двамата поседяха малко в мълчание, вперили очи в предното стъкло.