Алекс Болдин
Да се чуе на далеко
На Косьо
— Ей, Вачо-о-о, човеко-о, дай на бачо си Моньчо едни цигаре от она-а синята „Карелия“, дека и у Толедо я нема. Най ми е благо да пуша от неа. А па да за̀пала тук, у Враняк и у твоето кръчме, ша знайш е меелѐм, не ами — баш меелѐм. А̀ сега сипи от она-а върлата да си о̀плакна гърлото. А така! Е-е-х, у Толедо такъв кеф нема! Мерси! Кво правих там ли? У Испания? На гурбет бех, бачовото. И пак ша ида. Само да са о̀пра-а от сватбата на щерка ми, Мичето, че още ми се връти гла̀ва. Кина, моата булка дигна ръце от мен и от зето. Сватбата свърши, а она още ни праи салати и ни влачи бира. Оня ден ма напсува на деда̀ и замина за Испания. То сега там зреат маслините. Та ша бере маслини и ша учи испански думи. Я за една годин бранье на портокале можах да на̀уча само как са казва „Мерси“ на испански. Как ли? „Грациас“ са вика. Ама си има и една особенос. Като го кажеш, требе и да са олезиш, що иначе съ губи ефекто. Я си са леза без проблем, оти като вида убаво испанско булче само така знам да си израза чувството. Дали биат мъжете им ли? О-о-о, много са ревниви и налитат на бой. Мене обаче не моат да ма уцелат, що като вида напечено я ста̀ам бърз на кошута. Бегам та ми са не видат крачуните от високата скорос.
Как мина сватбата на Мичето ли? Чекай, сега шъ ти разпра̀ам. Оно моето Миче, от дванайсе годин зе да са мацоти с червѝла и белѝла. Вежди си изскуба та едно влакно не остана. „Бре-ех, ма̀аму стара“. — рекох на Кина. „Требе да го женим това нашто, че ако забегне с некой чрън от циганскио сой нема и да го намерим.“
Има там у нашата маала̀ един Свейо, дека свири убаво на кларинет та чак сърце ти примира. Он е мой набор, ама за та̀а работа нема значение. Продумах я на Кина за него, а она, „Йок Моньче, он ша̀а!“. И така-а-а…
Срещнах го една вечер, спрех го, почерпих го цигара и му викам: „Свейо-о, човеко-о… Двамцата с Кина сме та арѐсале за зет. Мичето го напна-а гяволете и ша го опущим доброто дете. Кажи кво ша дадеш за Мичето и да си стиснем ръце.“
Гледа ма он, цъка, па рече: „Две крадени шилета, една дърта кобила с червен пискюл на челото, дамаджана с люта сливовица, двойно препечена и два стека «Карелия» от она̀а синята, дека ти са тровиш с неа. Пари нѐам, и да ма прибиъш нѐам…“. „Така да бъде, зетко! Дай да си стиснем ръце!“
Ей, Вачо-о, ти не беше на сватбата ама слуша̀. Такава сватба у Враняк ша знайш не е има̀ло от 72-ра годин. Сбра̀а са сите циганье от белослатинско. Надонесоа овнье, свинье, вино, ракиа. Ей, напълни ми са сърце бачовото… Ядо̀оме, пиеме и гюбеци друса̀аме.
Имаше и инциденти. Единио овен беше краден от Рибинье. Къде е Рибинье ли? У Борованско, бе… Там дека вадат водата за Борован. А там, бачовото кърлеж до кърлеж, ма̀аму стара. Как не са изеле овено тиа кърлеже, не знам… Какъв е бил инциденто ли? Ами като разкършиеме печенио овен, азе усетих, че нещо ма апе под мишницата. Кога погледнах, кърлеж! Забил са̀а у месото ми и са̀а надул като коза дърдонка. Кина, булката де, зе да са чеша между краката. Претица до клозето, а като са върна̀ ми шепне на уше: „Моньче-е, да знайш човеко мно̀го-о зле. Три кърлежа са ма наа̀пале там дека ма̀а срам да кажа!“
Ококилих са я, одзурепих са, па и викам: „Млък ма, че езико ти ша о̀трежа! Да не чуат ората, че ша развалим сватбата!“
Кой е другио инцидент ли? Ами със зето… Ядна̀аме, пийна̀аме и я му викам: „Свейо-о, зетко, я надуй кларинето, че ми е душа плаана̀ла за наш, цигански кючек.“
Извади он инструменто, сглоби го, пореши са с един щръб гребен и го наду. Първите ноти ги изсвири добре и таман да заситни и-и-и…, кларинето изкяфа. Един куп народ са умълча и са ококили срещу ньего. А он са изпоти, потече му лига, а кларинето кяфа ли кяфа. Най-накра̀а спре и ми вика: „Тате, кажи му на оня да за̀пре, че ша му тегла ножо!“
А оно ква била работата-а-а. Братчедо Киро обичал като яде печена агнешка плешка да я полива с лимонов сок. Реже си човеко лемонете, стиска ги над плешката и нагъва кисели мръвки. Четири лемона беше изстискал и караше петио. Овиках я братовчедо, а он кат виде, че е виновен, сви уши и за да замаже работата дигна чашата с вино и са провикна: „А да са живи и здрави младоженците и да им са народат цела тумба циганчета!…“ С това инциденто са свърши и пиеме, пиеме та повече не помна кво стана с мене… Помна обаче, че със зето са събудийме на едно легло. Он едва си отвара левото о̀ко, а я едва десното. Кина пустиньосва около назе, събира шишета и овнешки кокале и кълне та се не види. По едно време Свейо ми вика:
„Тате-е, и тебе ли та боли гла̀ва като мене, бе?“. „И мене…“ — викам. „Ама ма боли повече от тебе! Ша знайш, и по-люта ракия съм пил, ама такова чудо не е било!“