Да се обичаме с отворени очи

Нашият опит показва, че това е единственият подход, при който партньорите в една двойка могат да се замислят за собствените си възможности, да осъзнаят силата, която придобиват, когато реализират потенциала си, да се почувстват по-креативни, а оттам — и по-свободни.

Този е пътят, в който вярваме и се опитваме да посочим: не да очакваме или желаем живот без конфликти, а да виждаме в тях възможност да се развиваме; да се научим да използваме всяка трудност, която срещаме по пътя си, за да задълбочим тази възможност, да установим по-силна връзка не само с партньора си, но и със собствената ни същност на човешки същества.

Фриц Пърлс обичал да казва, че осемдесет на сто от нашето възприятие за света е чиста проекция… След тези думи поглеждал събеседника си в очите и добавял: „… както и по-голямата част от останалите двайсет процента“.

Когато човек негодува срещу нещо, което се случва, трябва да се изследва кое в него съответства на причината за недоволството му.

Ако например го дразни егоизмът на партньорката му, може би това е така, защото се бори със собствения си егоизъм, защото не се осмелява да признае съществуването му или защото не си позволява да постави себе си на първо място.

Така или иначе, пътят му минава през това да осъзнае своя егоизъм и да работи върху него, като остави другият да бъде такъв, какъвто иска (или какъвто може).

Да вземем друга важна тема за двойките: разпределението на задачите. Ако тя има нужда той да поеме определени домакински задачи, тогава може да преговаря с него, за да се уточнят задълженията на всеки един и да се постигне споразумение. Ако обаче, вместо това, тя реши да пилее времето си, доказвайки му, че е егоист, и започне да го сравнява с майка му („която е същата като теб“), няма да стигне доникъде (всъщност няма нищо по-лошо от споменаването на майките в кавгите).

Подходящи биха били думите: „Можеш да бъдеш какъвто искаш, но все пак нека се разберем и да видим кой ще отиде до супермаркета“.

Да се даде път на комуникацията е много по-сполучливо и разумно решение от опитите да се покаже колко егоцентричен или щедър може да бъде всеки един.

Ние, терапевтите, обичаме да предлагаме следната малка игра.

По време на сеанс караме пациента да излее стаените обвинения срещу човека пред него и да ги остави да се превърнат в обиди: „глупак“, „скъперник“, „тиранин“ и каквото още му хрумне. Поощряваме го да се осмели да каже какво мисли, да крещи, да насочи обвинителен показалец към партньора си и да избълва натрупаното негодувание. След няколко секунди му казваме да остане неподвижен в тази поза и да погледне ръката си. Привличаме вниманието му към един символичен и често показателен жест: докато сочи с пръст към обвиняемия, три пръста сочат към самия него. Средният, безименият пръст и кутрето му казват, че може би той е три пъти по-голям скъперник, три пъти по-глупав и три пъти по-агресивен от онзи, когото обвинява.

Когато нещо у другия ме дразни, това почти винаги означава, че същото нещо ме дразни у самия мен. Ако аз не съм в конфликт с тази черта, не ми пречи, че другият я притежава. Затова винаги се питам: „Защо ме дразни това у другия? Какво общо има с мен?“.

Да използваме конфликтите за личностно израстване: ето, за това става дума. Вместо да насочвам енергията си към това да променям другия, нека я използвам, за да установя коя моя черта се оглежда в онова, което ме дразни."