Какъв смисъл можеше да има в това човек да се откаже от търсенето на идеална връзка? Защо трябваше да не се гневи на другия? За какво му беше да се вглежда в себе си за онова, което го дразнеше у партньора? За какво му беше да израства, след като накрая тя си отиваше? Отиваше си и го оставяше сам.
Роберто стана от масата и тръгна към кухнята, за да измие малкото съдове, които беше използвал. Докато топлата вода се стичаше по ръцете му, в съзнанието му се въртеше натрапчивата мисъл, че преди време Кристина щеше да остане. Може би вече не го обичаше. Тоест, не го обичаше както преди, вече не го поставяше пред всичко останало. Може би той също не я обичаше както в началото.
Затвори крана и избърса бавно ръцете си с кухненската кърпа, сякаш старателните движения имаха отношение към безпокойството му. С несигурни стъпки тръгна към стаята си и се отпусна върху леглото.
Почти веднага стана и се затвори в банята. Няколко минути по-късно се върна и направи безуспешен опит да си легне отново, но скочи на крака още преди главата му да докосне възглавницата.
Отиде до кухнята, отвори хладилника и се втренчи в съдържанието му, търсейки нещо, което да го изкуши… Нищо не му хареса и затвори внимателно вратата.
Излезе на балкона. Минаха няколко автомобила. Влезе вътре.
В стаята се спря за миг до вратата, сякаш се колебаеше. После седна пред компютъра.
Поигра на „Миночистач“. Не успяваше да се съсредоточи. Малките бомби експлодираха една след друга.
Затвори играта и се загледа в иконите на екрана: компютър, лист хартия с молив върху него, тесте карти, глобус, лупа, малък жълт телефон… Връзката с интернет.
Огледа се наоколо, сякаш искаше да се убеди, че никой не го наблюдава… Беше на път да направи точно обратното на онова, което си бе обещал.
Отвори електронната си поща. Не се изненада ни най-малко, когато намери съобщението от Лаура.
Вероятно никой не може да каже нещо, което да се отнася за всички — помисли си той, — но в това ново писмо може би има нещо вярно. Нещо, дори една-единствена фраза, която да му помогне да си изясни какво се случваше между него и Кристина, дали я обичаше или не, защо й се сърдеше и защо започваше да се пита каква е Лаура, на колко ли години е, каква ли е връзката й с Фреди.
„Скъпи Фреди,
Как мина пътуването ти? Имам голямо желание да ми пишеш.
Мислих за много неща през тези седмици, но не знаех как да ги изразя. И си спомних онова, което ти бе написал за конгреса в Кливланд. Помниш ли?
Може би очакването за мигновено щастие, което обикновено приписваме на връзката между двама души, желанието да изпитаме възторг, се дължи на илюзорното удължаване на момента на влюбването.
Знаем, че в началото срещата е страстна, екзалтирана, неудържима, ирационална. Емоциите ни връхлитат, завладяват ни и за известно време не можем да мислим почти за нищо друго, освен за човека, в когото сме влюбени, и за щастието, че това ни се случва.
Влюбването ни кара да усещаме радост при мисълта за съществуването на другия, да изпитаме рядкото усещане за пълнота.
Това състояние не продължава дълго, но остава в нас като спомен, който крепи връзката и който от време на време може да бъде пресъздаден.
След няколко месеца действителността ни поглъща или пък започва съзиданието на един общ път.
Когато човек е влюбен, той всъщност не вижда другия в неговата цялост; другият функционира като екран, на който влюбеният проектира идеализираните от него черти.
Чувствата, за разлика от страстите, са по-трайни и са здраво свързани с възприемането на външната действителност. Любовта се заражда, когато мога да видя човека пред себе си, когато открия другия. Именно тогава любовта замества влюбването.
След като премине този начален момент, започват да излизат наяве моите най-лоши черти, които проектирам и върху партньора. Любовта към някого се изразява в предизвикателството да се освободим от тези проекции, за да се свържем истински с другия. Този процес не е лесен, но е едно от най-красивите неща, които се случват или за които помагаме да се случат.
Говорим за любовта в смисъл, че «за нас е важно щастието на другия». Ни повече, ни по-малко. Любовта като щастие, което завладява тялото и душата и което укрепва, когато виждам другия, без да искам да го променям.
Това, което е по-важно от характера на другия, е щастието, което изпитвам до него, и неговото щастие до мен, удоволствието да съм с някого, който се грижи да ми е добре, който долавя от какво се нуждая и се радва да ми го даде — ето това е любовта.