Двойката е нещо повече от едно решение, тя е нещо, което се случва, когато се чувстваме свързани с другия по различен начин. Бих могла да кажа, че въз основа на удоволствието, което ни носи близостта с другия, решаваме да споделим с него голяма част от живота си и откриваме радостта да бъдем заедно. Все пак трябва да знаем, че не е достатъчно просто да намерим спътник: както вече стана дума, необходимо е той да може да ни обогатява и да помага за нашето личностно израстване.
Любовта се гради между двама души благодарение на химия, която ни кара да се чувстваме различни — може би заради магическото усещане, че сме напълно приети от някого.
Колко е трудно да се говори за това.
Онзи ден, по време на едно групово занимание, споделих с присъстващите нашите разговори, свързани с идеята за любовта въз основа на принципа «другият е важен за мен» и с физическото усещане да бъдеш с някого, когото обичаш. После помолих всеки от тях да каже какво мисли за любовта.
Един от отговорите, който ми хареса най-много, беше на двайсет и пет годишен младеж, който каза: «Когато обичаме, виждаме отвъд видимото. При любовта естетическите канони губят своята меродавност».
Уелуд2 твърди, че съществува истинска любов, когато обичаме заради онова, в което знаем, че може да се превърне даден човек, а не само заради това, което е. Смятам, че влюбването и любовта са състояния, които се преплитат в една връзка. Обикновено в началото има период на страст, при който се смесва много от това, което си представяме, което проектираме върху другия човек. Тогава поставяме своя идеален мъж или жена на мястото на човешкото същество, което е до нас.
Влюбването е връзка със самите нас, макар че избираме определен човек, за да проектираме върху него това, което чувстваме. И тогава бихме могли да се запитаме: Защо избираме този човек? Какво става, когато след време другият започва да показва истинската си същност и тя не съвпада с представата ни?!
Така започват конфликтите. Другият не е такъв, за какъвто сме го смятали. Алтернативата в този случай е да решим дали можем да обичаме този, който стои пред нас, или да останем вкопчени в идеала си.
Любовта може да започне с решаването на тази дилема, когато видим другия и осъзнаем, че го обичаме такъв, какъвто е. Дори може да заобичаме онези му черти, които не харесваме, именно защото са негови и го приемаме такъв, какъвто е.
Смятам, че връзките минават през моменти на влюбване, моменти на обич, моменти на омраза… Всъщност любовта и омразата са много близки. Никога не мразим толкова много някого, както този, когото обичаме. Преди няколко дни синът ми, в пристъп на ярост, ми каза:
«Обичамразя те» (искаше да каже «мразя те», но първа от устата му се изтръгна обичта).
По-здравословният избор е да приемем, че това е така. Връзката ни представлява съвместен път и наистина се запазва, ако сме открити, ако съзнаваме какво става с нас, ако не го отричаме или се правим, че всичко е наред.
«Осъзнавам» е важна дума. Нека осъзнаем какво става с нас, нека му се отдадем. Така се запазва и изгражда връзката.
Средството за това е винаги едно и също: да осъзнаваме, да се концентрираме. Само ако сме наясно с истинската си същност, можем да се справяме с трудни ситуации.
Много хора живеят отделени от същността си, свързани само с това, което мислят, и без да имат представа за това, което наистина чувстват. Така е много трудно човек да се отдаде на любовта. Най-важното в любовта е да се осмелим да се вгледаме в себе си.
Така, без да има нужда от конфликт, можем да се погледнем, да сме свързани и да бъдем верни на себе си.
Ако не показваме какви сме, никой не може да ни обича.
Най-много да обичат нашата маска, както казваш ти, което не е достатъчно.
Намерих една книга от Маурисио Абади, в която се говори за влюбването. Цитирам три откъса, които привлякоха интереса ми.
«Влюбването е по-скоро връзка, при която не разпознаваме партньора си като отделна и различна личност, а го възприемаме и интерпретираме като наш двойник, чиито черти отговарят на идеализирания образ, който сами бихме искали да притежаваме. При влюбването има нещо като обичам себе си, като се виждам отразен в теб».
«Да съм влюбен — означава да ти казвам колко те харесвам за това, че държиш толкова изящно огледалото, в което се оглеждам, за да си дам сметка за обичта ми към самия мен.»
«Но става така, че с течение на времето и докато връзката преминава през различни препятствия, въображаемото „огледало“ престава да бъде такова и естественият му импулс е да възвърне идентичността си. В началото желанието ни да се чувстваме обичани и обожавани е било толкова силно, че почти не сме обръщали внимание на факта, че са ни вземали за друг, а се е случило точно това. Имаме толкова голяма нужда от любов, че за известно време й се радваме, макар и да е заблуда.»
2
Джон Уелуд (род. 1943 г.) — американски психотерапевт, в чиито подход се съчетават психология и източна мъдрост. — Б.р.