И наистина е заблуда, както казва Абади, защото всъщност тази страст при влюбването не е насочена към теб, а към образа на другия, отразен в теб.
Може би трябва да откажем да се почувстваме поласкани от писмо, в което някой ни се обяснява в безусловна и сляпа любов, и да съумеем да видим, че писмото е адресирано до някой друг. Но кой би могъл да направи нещо подобно?
Все пак, каквото и да правим, след броени мигове или след няколко седмици (от пет минути до три месеца, както ти казваш) другият ще започне да ни разкрива собствената си същност, която не ще може да скрие, както и да забелязва нашето истинско аз, което ние също не можем вечно да крием, без значение колко ни ласкае да е влюбен в нас и колко е красиво да се чувстваме влюбени.
Това е като пробуждане от сън. Малко по малко ще се появи човек, който ще е учудващо различен от онзи, с когото сме мислели, че се свързваме. Интересно е как говорят хората, които забравят за страстта си и решат, че другият се е променил, че вече не е същият, а в действителност единствено са се променили очите, с които се гледаме.
Човек открива различията и те водят до конфронтация.
Когато другият е приличал толкова много на нас, е било трудно както да спорим с него, така и да признаем истинското му съществуване.
Едва сега човек може да почувства, че не е сам. Трябва да търсим различията и да се опитваме да се сближим чрез тях, за разлика от преди, когато са ни сближавали само приликите.
Много ми хареса фразата, която чух да казваш в един репортаж:
«Да си влюбен — означава да обичаш сходствата, а да обичаш — да се влюбиш в различията.»
Влюбването не е споделено чувство, защото все още не съществува субектът, с когото може да се споделя.
Влюбването е необяснима и почти неизбежна лудост — то всъщност представлява състояние на безразсъдно разстройство, придружено от маниакална екзалтация.
За разлика от него, любовта е разумна, но и трудоемка. Тя е по-трайна, не толкова бурна, но трябва да се полагат много усилия, за да се запази.
Препрочитам това писмо и чувствам, че сега не съм много сигурна дали съм съгласна с това, което сама съм написала, но така или иначе, вече е казано. Кажи ми какво е мнението ти.
А ти какво правиш, Фред? Наслаждаваш ли се на топлината на Испания?
Целувам те:
Когато Роберто свърши с четенето, на лицето му грееше усмивка. Беше доволен, че е послушал инстинкта си и е отворил писмото. Точно това се случваше с него: връзката с Кристина вече не бе същата, вече не бяха влюбени. Но на него му харесваше да бъде влюбен.
Постепенно усмивката му изчезна и на лицето му се появи съсредоточено изражение. Не знаеше дали иска интензивността на чувството да отстъпи пред дълбочината, за която говореше Лаура, тъй като той най-много се наслаждаваше именно на тази интензивност, на страстта, на бушуващите емоции. Но истината бе, че тя си беше отишла, че бяха започнали да виждат себе си такива, каквито са, и не можеха да направят нищо, за да избегнат това.
А сега? Сега всичко свършваше…
Изведнъж го обзе съмнение. Писмото на Лаура подсказваше, че всичко свършва и че започва изграждането на един общ път.
Запита се в коя от тези две посоки щеше да поеме връзката му с Кристина: към своя край или към началото на нещо не толкова бурно, но по-дълбоко?
Тогава се поправи…
„Коя от двете възможности искам аз?“
Глава 4.
Разбира се, Кристина позвъни в понеделник, сякаш нищо не се беше случило.
— Как мина барбекюто? — попита той механично.
— Добре — отговори тя, изненадана от студенината му. — Какво ти става?
— В лошо настроение съм — призна Роберто.
— Има ли нещо общо с мен? — попита тя с напразната надежда да остане настрана.
— Разбира се, че има нещо общо — Роберто направи пауза, след която заговори отново, питайки се защо казва всичко това: — Всички лоши неща, които ми се случват напоследък, имат нещо общо с теб!
— Но нали вчера ни беше толкова добре…
— Толкова добре… Че отиде на това проклето барбекю!
— Но, Роберто, ти знаеше…
— И какво? Ако знам, че ще ми забиеш нож, значи ли, че няма да ме заболи?
— Не преувеличаваш ли малко със сравнението?