Когато предизвикаме нараненото дете у нас, имаме усещането, че никога не сме в настоящето. Реакцията ни винаги се дължи на неща, които са ни се случили преди много години. Това прави невъзможна връзката с другия.
Докато не се погрижа за нараненото дете, скрито в мен, то ще продължи да напомня за себе си и да усложнява всяка моя връзка. Единственият, който може да го чуе, съм самият аз, когато се погрижа за тъгата и недоволството му. Тогава детето не реагира, защото е усмирено.
Необходимо е да изясним, че някои от тези травми не могат да се проявят, когато сме сами. Имаме нужда от някого, който да ни позволи да ги открием, от съюз, който да ги провокира, и човек, който да ги поощрява, който ни позволява да почувстваме това, което чувстваме, без да ни отхвърля. Нараненото дете има нужда болката му да бъде призната. Само когато човек усеща, че болката му е призната, може да я изрази и да я преодолее.
Болката е процес, който протича посредством шока, тъгата, самотата, страданието, яда, гнева, угризението. И продължава дълго.
За да стигнем до причината за болката, от съществено значение е да престанем да виним другия и — с помощта на реакциите си — да наблюдаваме какво става с нас.
В началото на всяка връзка сключваме несъзнателно съюз, в който например аз очаквам ти да бъдеш бащата, който няма да ме изостави, а ти очакваш аз да бъда майката, която ще те приеме безрезервно такъв, какъвто си. И когато това не се случи, защото е невъзможно другият да излекува моите рани, започвам да го обвинявам.
В най-лошия случай, когато една двойка чувства тази празнота, която не може да бъде запълнена нито от единия, нито от другия, решава да има дете… Така двама души, които се правят на възрастни, не са нищо повече от две изгубени деца, търсещи спасение в детето си. Изглеждат възрастни, но в отношенията помежду си се държат като деца.
Има хора, които са блестящи в ролята си на възрастни, но когато се оттеглят в интимния свят на своите най-лични отношения, не са нищо повече от безкрайно нуждаещи се деца, които реагират на липсата на обич, внимание или признание.
Когато видим двойките в кабинета, веднага разпознаваме децата в тях и техните проявления.
Често възрастните не постигат съгласие, защото в действителност всеки от тях изразява чувствата на нараненото дете, скрито в него; всеки един преживява епизод от детството си, в който иска нещо от родителите си, а партньорът не може да му го даде, защото също иска своето. Когато успеем да им помогнем да разберат какво става с тях, спорът става безсмислен: децата в тях се успокояват, защото са получили пространство за изява, и партньорите могат да се върнат в настоящето, за да се срещнат.
Наранените деца в нас се нуждаят от пространство, за да изявят гнева и болката си. Когато им го дадем, те започват да растат и не се намесват в интимните ни отношения.
Уелуд ни предлага един практически урок: «Да се научим да използваме всяка трудност, която срещаме по пътя си, за да видим нещата в дълбочина, за да установим по-силна връзка не само с партньора си, но и със собствената ни същност на човешки същества».
Дано си съгласен да включим всичко това в книгата. Какво е твоето мнение?
Целувам те.
Роберто прочете писмото, след като беше прекарал в леглото повече от шестнайсет часа. Винаги ставаше така: когато го налегнеше някаква тъга, тялото му реагираше с нужда от сън. Още когато се събудеше, го обземаше неочаквана сънливост, която не му позволяваше да се надигне дори след като желанието за сън го беше напуснало.
Къщата беше мръсна и изпълнена с неприятни миризми. Празният хладилник само засили обзелото го чувство за нищета, стаята му бе потънала в безредие, боляха го главата и гърбът.
Със залитане стигна до банята и наплиска лицето си с вода, за да се разсъни. Без да влиза в спалнята, за да се преоблече, тръгна към кухнята да си приготви кафе.
Беше включил компютъра, докато чакаше водата да заври. После прибави остатъците от кафе в пакета и с механично движение надигна чашата към устните си. След като прочете съобщението, вече бе напълно буден.
Запъти се към телефона. Мигащата светлина го известяваше за нови съобщения. Сигурно бяха от Кристина, която го умоляваше да й отговори, да й се обади, да поговорят и прочее. Без да ги прослуша, той стисна палци и набра номера й.
Желанието му се изпълни: отговори му телефонният секретар.
— Нямаше нищо общо с теб — каза той, — съжалявам. Мисля, че трябва да разреша някои мои лични неща, за да заслужа да бъда с теб. Не ми се обаждай, ще ти се обадя аз. Целувам те.
Потърси в бележника си телефона на приятелката си Адриана, която бе психолог. Чувстваше, че има нужда от огледало, в което да се поогледа.