— Ще имаш ли малко време за мен?
Уговориха се да се срещнат след четиридесет и пет минути в един бар, недалеч от кабинета й…
Глава 5.
Роберто се прибра около полунощ. След като разговаря с приятелката си в продължение на два часа, беше отишъл да се разходи край реката… За да помисли.
С помощта на Адриана сега всичко изглеждаше по-ясно. От години Роберто вярваше, че е преодолял травмата от историята на майка си. Но не беше така: проблемът си оставаше — може би не непокътнат, но все пак съществуваше.
Идеята за „нараненото дете“ на Лаура завладя мислите му. Колко пъти това наранено дете беше ритало, викало, плакало, беше се влачило, беше заплашвало и манипулирало, за да накара другия да остане до него?
Сега го правеше с Кристина, но по някакъв начин бе действал така и по-рано — с Каролина, а преди това с Марта, с Алисия, а още по-рано — с всеки един от приятелите си, от които изискваше да бъдат на разположение винаги и безусловно; това изискване, което нямаше как да бъде удовлетворено, в крайна сметка ги плашеше.
Яснотата идваше от увереността, че може да изрази с думи това, което ставаше с него. Сега се чувстваше в състояние да определи какво се случваше с него, а оттам — вероятно да го промени.
По време на терапията бе осъзнал колко важно е умението да назоваваш нещата с истинските им имена. Винаги си спомняше с възторг онзи сеанс, при който беше разсъждавал надълго и нашироко върху културната стойност на някои думи и изрази…
Мислеше, че хората започват съществуването си, когато бъдат идентифицирани с име и презиме (защото от юридическа гледна точка нерегистрираният, невписаният, неназованият човек практически не съществува). Колко определящо за нас може да бъде да се казваме по един или друг начин? Какво ли е бремето — питаше се той — на имена като Соледад, Долорес или Ангустиас4? Мислеше си за невидимата тежест да се носи името на починал брат, дядо или чичо, или за задължението на хората, кръстени на някого от родителите си, да бъдат Хорхито, Силвита или Мигелито до смъртта на бащата или майката и едва тогава да могат да изоставят умалителното и най-после да се казват Хорхе, Силвия или Мигел.
Спомни си и популярния израз, използван за нещата, които убягват от контрола ни: „Нямам думи“ („нямам думи за това, което ти се е случило“, казват хората, когато искат да покажат, че всяка дефиниция би била недостатъчна). Спомни си и за противоположния израз, призоваващ към яснота: „Да назоваваме всяко нещо с името му“.
Спомни си библейската притча, според която сам Бог помолил човека да даде имена на всички неща и животни, за да може да „господства“ над сътвореното.
Спомни си решението на хората да нарекат Господ Неназовимия, може би, за да предотвратят по този начин властта на смъртните върху Него…
„Да назова — означава да дам определение, а да дам определение — означава да започна да контролирам, защото не мога да контролирам онова, което не може да бъде определено или назовано“, каза си Роберто.
„Има хора, които са блестящи в ролята си на възрастни, но които в личните си отношения не са нищо повече от безкрайно нуждаещи се деца, които реагират на липсата на обич, внимание или признание“, припомни си той.
Трябваше да започне да работи върху „нараненото дете“, което живееше вътре в него. Никога нямаше да успее да поддържа трайна връзка с друг човек, ако не се освободеше от болезнения си страх да не бъде изоставен.
„Единственият, който може да се погрижи за нараненото дете, съм аз самият“, припомни си той.
Категорично — трябваше да го направи.
„Когато се погрижа за тъгата, страха и недоволството му, тогава детето не реагира, защото е усмирено“.
На Роберто не му се вярваше, че всичко това се случва заради случайно попадналите в живота му писма от някаква непозната, сякаш се беше озовал в странна и неволна комедия от грешки.
С изненада установи, че отново мисли за Лаура. Изглежда, че въпросният Карлос й е мъж, любим или любовник, макар че, съдейки по прочетеното, можеше да бъде бивш съпруг, с когото поддържаха добри отношения. Във всеки случай, помисли си той, сигурно не е трудно човек да бъде с някого, който е толкова добре запознат с темата. Виждаше у Лаура толкова голяма свобода, такова разбиране, толкова много опит… Ето от какво се нуждаеше той: да срещне такава жена. Но къде бяха тези жени? Е, той знаеше къде да намери една от тях. Живееше в компютърен терминал под името carlospdl@spacenet.com.
Точно тогава си даде сметка, че пощенската кутия на Лаура се казваше carlospol. Притесни го мисълта, че Лаура може да се окаже литературният псевдоним на някой журналист в женски списания на име Карлос, който се опитва да припечели допълнително в комбина с опитния психиатър Фреди. С мисълта, че книгата щеше да е предназначена за женска публика, Карлос бе решил да се подписва като жена и бе измислил Лаура…