Концепцията, че любов, секс и брак трябва да бъдат въплътени в един и същи човек, е сравнително нова. Ние сме първите, които се стремят да свържат романтичната любов, сексуалната страст и моногамния брачен съюз в един-единствен договор. Според Маргарет Мийд6 това е една от най-трудните форми на брак, създадени от човешката раса.
Може би е малко дръзко да се публикува нещо подобно, но ми се ще да предам тази идея по някакъв начин и в известен смисъл да позволя на всеки да намери подходящото послание за живота си. Бих искала да изложа тезата, че бракът, така както е поставен, е много труден и че всеки има избор да избере механизми, които да му помогнат да живее по-пълноценно.
Не искам да кажа, че е задължително тези аспекти (брачен съюз, романтична любов и сексуална страст) да съществуват отделно. Предлагам да осъзнаем значимостта и трудностите, съпровождащи опитите ни да обединим тези три елемента в една връзка. Също така смятам, че краткият исторически преглед има много пряко отношение към това осъзнаване.
Тази седмица ме посети двойка, която има осемгодишен брак и две деца. По време на сеанса жената сподели, че има връзка с друг мъж, че иска съпругът й да й даде време да изживее това чувство и после да решат дали могат да останат заедно.
Той искаше да я убие. Не искаше да й даде времето, за което тя го молеше, и настояваше за незабавен развод.
Мислех си, че бихме могли да разгледаме ставащото с тази жена като реакция или проявление на неприязънта, която е натрупала към съпруга си.
Но в този момент, докато тя е влюбена в друг мъж, най-постижимата възможност е да изживее това чувство и после, ако го преодолее и пожелае да възобнови връзката със съпруга си, да ме посети.
Разбира се, помислих си също така, че тя е трябвало да си мълчи и да опита да се справи сама с положението — с надеждата идеите й да се избистрят, преди да е казала каквото и да е.
Когато разговаряхме, съпругът разбра, че жената не може да прекрати това, което й се случва, и че дори и да я моли да не се среща повече с другия, тя не може да го направи. Същата история би могла да се случи и с него.
Ще ми се да имаме възможност да говорим за всичко това. Трудността се състои в това как да го направим в книга като нашата. Трябва да намерим подходящия начин, както и да помислим какво да кажем и какво да премълчим. Въодушевява ме най-вече идеята да рискуваме, разглеждайки теми, за които обикновено не се говори.
„Фреди,
Както виждаш, когато ме обземе вдъхновението, не мога да спра. Много ми хареса нашият разговор, предизвикан от думите на Нана, че «двойките се разделят заради същото, заради което се събират».
Да, двойките се разделят заради същото, заради което се събират.
Много хора си мислят: «Защо се влюбих в този човек, след като сме толкова различни? Може би с друг, чиито вкусове са по-близки до моите, щях да се разбирам по-добре…»
Всъщност именно различието е това, което ни привлича. В началото сме очаровани, че другият притежава нещо, което за нас е непостижимо. Допълваме се с партньора си, защото той може да прави неща, които ние не умеем — и обратното. През периода на влюбването приемаме тези характеристики както у него, така и в самите нас. Ако например сме много дейни личности, вечно в движение, ще бъдем привлечени от спокойствието, интуитивността, интроспекцията, присъщи на другия. Той, на свой ред, се възхищава на способността ни да се справяме с действителността, да вървим напред.
Проблемът обаче се появява по-късно, защото колкото и да ни е радвало различието в началото, след като състоянието на влюбеност се уталожи, започваме да спорим с партньора си заради същите онези характеристики, които са ни сближили. Ако аз съм развила най-вече активната страна, вероятно ще вляза в спор с пасивната. Като споря с другия, ще се поставя на страната на пасивното, а той ще стане мой противник от страната на активното. С други думи, пренасям във връзката една стара вътрешна борба. Когато се влюбвам в другия човек, защото си позволява да бъде толкова уравновесен и спокоен, по някакъв начин се примирявам с една моя черта, която съм отричала, но ако не я развия у себе си, в един момент ще започна да споря с партньора си по същия начин, по който преди съм се бунтувала срещу тази отричана черта.
Решението в тези случаи е да развием в себе си онези черти, които въобще не са еволюирали или са еволюирали в малка степен и които виждаме у другия. Така партньорът се превръща в наш учител или в наш враг. Това е изборът, пред който сме изправени.