Идеята ни е, че развивайки тези отричани или противодействащи си черти, ще можем да бъдем по-цялостни, да се превърнем в по-пълноценни личности и да възпрем вътрешната и външната борба.
Най-подходящият пример е да видим това в нас двамата. Не мислиш ли така?
Възхищава ме способността ти да се изразяваш, начинът, по който боравиш с думите и направляваш връзките между тях. Аз съм саможива и водя непрестанна битка с формата. Работата с теб, Фреди, ми дава възможност да се помиря с тази моя страна и ти да се превърнеш в мой учител в това начинание. Тъкмо обратното, би било невротично да се ядосвам, че придаваш такова значение на формата и не съзнаваш, че само съдържанието има значение.
Тук следва да прибавиш своя принос по въпроса: коя отхвърлена от теб черта можеш да интегрираш чрез връзката ти с мен.
Това има отношение към предишните ни разговори по темата за двойката: че тя е огледало, в което виждаме отхвърлените от нас черти. Както вече казах — набляга се върху развитието на онова, което отричаме, или на чертите, с които се борим, като съзнаваме, че ако не го направим, накрая ще се разделим поради същата причина, поради която сме се събрали. Това е предизвикателството пред двойката.
В този смисъл връзката ни служи, за да интегрираме всички свои страни, защото, ако не го направим, ще се препираме и дори ще се разделим с човека, който непрекъснато ни напомня за вътрешната ни борба.
Всъщност това е само част от ставащото. В друга глава бихме могли да говорим за личните проблеми, пред които трябва да се изправим заради тази връзка, тъй като, когато сме с друг, се сблъскваме с ужасни наши черти, които няма как да се проявят, ако сме сами.
Затова понякога близостта с друг е толкова трудна. Защото, когато сме сами, можем да си внушим, че сме чудесни хора, но при интимния контакт се проявява както най-доброто, така и най-лошото у нас: съперничество, ревност, борба за власт, желание да контролираме или манипулираме другия, липса на щедрост… и така до безкрай.
Тежко е да видим това у себе си. Предизвикателство е да го приемем и да работим върху него. Най-лесното решение е да мислим, че другият е заядливият, егоистът, трудният…
Цитирам Нана: «По всичко личи, че същите елементи, които допринасят за запазване на стабилността и хармонията в една двойка, могат да допринесат и за нейното разрушаване.
Всяка връзка, която не подпомага разгръщането на Аза, която пречи на израстването, макар да е стабилна и/или привидно удовлетворяваща, крие зародиша на собственото си разрушение. Да се видят тези ограничения своевременно е от жизненоважно значение. Истинската връзка с другия, в когото в даден момент сме повярвали и в чието присъствие сме успели да преодолеем и надживеем терзанието, предизвикано от самотата и самодоволството, е един от прекрасните мигове, които ни позволяват да се доближим с любов до човешките същества».
Колко красива фраза. Бих искала да цитирам Нана през цялото време. Много пъти имам усещането, че всичко, което знам, по един или друг начин съм го научила от майка си или от нея.
Мисля си за импровизирания разговор за нас двамата в онзи бар в квартал Онсе7. Помниш ли? Казах ти нещо и изведнъж лицето ти грейна: за теб това беше своего рода «осъзнаване».
В онзи момент почувствах за първи път, че ме приемаш наистина, че ме слушаш по друг начин. Беше като просветление, но колко глупаво би било да мисля, че не трябва да те виждам отново, ако това не се случва.
Целувам те.
През следващите дни Роберто остана почти през цялото време вкъщи. Излизаше само по неотложни задачи, свързани с работата, и да напазарува най-необходимото.
Дали беше вярно, че двойките се разделят по същите причини, поради които се събират?
Беше сериозна идея, трябваше добре да я обмисли. Но моментът не бе подходящ. В главата си виждаше ясно надписа Tilt8, който светваше на старите електронни игрални машини, когато някой ги разтърсваше прекалено дълго, за да вкара стоманената топка в отвора. Беше добро описание на състоянието му: извън релси, объркан, развълнуван, разтърсен, „килнат“.
Два пъти дневно включваше компютъра и проверяваше електронната си поща. В началото го правеше равнодушно, но след няколко дни установи, че е все по-обезпокоен от липсата на новини.
Най-после, на осмия ден, получи съобщение.
„Скъпи Фреди,
Това е последното писмо, което ти изпращам.
Радвам се да ти пиша, но мълчанието ти е много болезнено.
Знам, че пиша заради удоволствието от писането. Знам, че имам нужда да го правя, че ме радва, отразява ми се добре, поддържа връзката ми със самата мен, но имам нужда и от отговори.
7
Става дума за квартал в Балванера в Буенос Айрес, популярен като Онсе, или Единайсети. — Б.р.