„Скъпа Лаура,
Умолявам те, не се сърди. Имах усложнения в работата и пътувах, затова не можах да отговоря на писмата ти. Мисля, че скоро ще имам малко повече време, за да ти отговоря. Междувременно не преставай да ми пишеш. Това, което казваш, ми е полезно и съм сигурен, че книгата ще бъде успешна.
Силно те прегръщам.
Не беше зле. Никак даже.
Роберто пое дълбоко въздух и потърси бутона за изпращане. Придвижи курсора до него и отново прочете писмото, което се готвеше да изпрати.
Върна се отново към съобщението и изтри „Силно“, оставяйки „Прегръщам те“.
Трябваше да престане да го редактира или никога нямаше да го изпрати. Във всеки случай, нямаше какво да губи: ако не измислеше някакъв отговор, писмата на Лаура щяха да секнат.
Натисна бутона за изпращане.
Екранът премигна и се появи потвърждението: „Съобщението е изпратено“. Нямаше връщане назад.
Глава 6.
Приличаше на влюбен юноша, затаил дъх край компютъра, както когато беше на шестнайсет години и стоеше до телефона, очаквайки обаждането на Росита, първото му гадже.
Но Роберто не беше на шестнайсет и Лаура не му беше гадже, така че се чувстваше доста неловко от неоснователното си вълнение.
Когато очакваме да се случи нещо, в което не можем да се намесим, то винаги се бави. При всички случаи, дори и закъснението да е обяснимо, на човек винаги му се струва, че то е прекалено дълго. Ето защо седмицата без вести от Лаура му се стори непоносима.
Какво щеше да прави, ако тя не му пишеше?
Постепенно Лаура заемаше в мислите му място, което далеч надхвърляше ролята й в подобна несъществуваща връзка.
Легна си, замислен за стихотворението за въображаемия човек на Никанор Пара9.
В понеделник сутрин се събуди в четири часа, неспокоен, със силно сърцебиене и окъпан в пот. Не помнеше ясно, но го бе обзело смътното усещане, че я бе сънувал.
Бе сънувал Лаура… въображаемата Лаура.
Беше учил, че сънищата са образи, свързани със сетивата, и че хората, слепи по рождение, сънуват звуци. Как може да се сънува представата за някого?
„Колко още трябва да чакам?“ — помисли си той.
Потърси бял лист и надраска:
Роберто облече якето си и излезе на улицата само за да не стои вкъщи.
Не беше достатъчно.
Беше логично да стане така.
Тя пише, мисли, а онзи идиот не й отговаря.
Какъв глупак… Една невероятна жена те включва в проекта си, поема отговорност за нещо, което сте замислили заедно, комуникацията прекъсва, а от теб — ни вест, ни кост. Ако ти не си глупак, не знам кой е.
Не може да си толкова тъп, че да караш една жена да чака отговор, който въобще не пристига… Ако не те интересува, кажи й: „Не проявявам интерес“ — и край…
Това са мъжете, които после се оплакват, че жените ги изоставяли…
Докато вървеше, гневът му към Фреди нарастваше все повече. На негово място той никога не би постъпил така. Спомни си за фразата, която майка му повтаряше до втръсване: „Господ дава хляб на този, който няма зъби“, и се присмя на себе си заради вулгарната асоциация.
„Може би начинът да се погрижа за детето в мен е да започна да мисля като майка си…“, каза си той. И отново се засмя, този път на висок глас, докато се качваше по стълбите към апартамента си.
На няколко крачки от вратата чу позвъняването на телефона. „Лаура!“, извика и побърза да стигне до апарата, преди да се е включил телефонният секретар.
Малко по-късно, докато събираше съдържанието на джоба си, разпиляно на прага, успя да подреди логично мисълта си и да разбере, че подсъзнанието му беше изиграло лоша шега.
Когато най-после намери ключовете и отвори вратата, чу гласа на Кристина, която записваше края на съобщението си:
— Мъчно ми е, че не ми отговаряш, така че няма да се обаждам повече. Може би в друг момент от живота ни ще можем да поговорим. Сбогом.
За миг изпита усещането, че не за първи път чува тези думи, точно същите, макар и произнесени от различен човек…
Роберто сви рамене в отговор на собствените си мисли и си каза, че така е по-добре, защото в момента не знаеше какво да й отговори. Каза си и че не бива да се разсейва: нуждаеше се от всичките си сили, за да понесе мълчанието на Лаура.
9
Раrra, Nicanor, „Chistes para desorientar a la poesia“, Visor Libros, Madrid, 1989. Стихотворението е за въображаем мъж, който си припомня любовта на една въображаема жена и сърцето му отново започва да тупти. — Б.р.