Възхитен съм от твоето описание на невротичното отбранително поведение, до което понякога прибягваме, за да скрием потребностите и емоциите си.
Докато го четях, си мислех, че дори и да не знаех нищо за двойките или терапията, бих се радвал да разполагам с толкова ясни идеи.
Всъщност преглеждах писмата, за да се насладя на това, което вече сме написали, и много се ядосах, когато разбрах, че по някаква случайност първите писма, които си разменихме, са се загубили.
Можеш ли да ми изпратиш копие от онези писма? Бих се радвал да са ми подръка. (Обещавам да не ги губя отново.)
Използвам случая, за да те попитам следното: имам писмо от една колежка от Испания, която пише, че ни е слушала в Кливланд, и иска да й препоръчам библиография за отношенията в двойките. Казва, че е чела Пътешествието на сърцето от Уелуд и всичко, издадено на испански и английски, от Пърлс и Брадшоу. Какви други книги би й препоръчала?
Продължавам да мисля, че книгата ни ще бъде фантастична.
Отговори ми бързо. Изпращам ти целувки.
Фреди
P.S. Какво мислиш за детския мит, разказан от моя пациент?“
Роберто продължи да чете книгите и да отнася всичко научено към предишните писма. Цяла седмица не получи отговор и най-странното беше, че не се обезпокои. В неделя следобед пристигна много дълго писмо от 140 KB, озаглавено „Някогашна история“.
„Фреди,
Под претекст, че ти изпращам копие от нашата кореспонденция, използвах случая, за да прочета пак онова, което сме си писали преди четиринайсет месеца. (Осъзнаваш ли, че е било преди повече от година?)
Толкова ми беше приятно да прегледам отново тези писма! На места звучат толкова наивно, че трудно можех да повярвам, че си пишем ти и аз. Всъщност още ме наричаше «доктор Лаура Хорсил».
Изпрати ми първото писмо от самолета, с който пътуваше за Буенос Айрес, веднага след като се разделихме в Щатите. Ти се връщаше със същия полет, в който беше приятелят ни Едуардо, а аз пътувах за Ню Йорк. Спомняш ли си?“
„Д-р Лаура Хорсил,
Колко добре премина срещата ни на конгреса! Идеята да продължим да работим и да пишем заедно ме държа буден до три часа сутринта.
Ти знаеш — или поне се надявам, че знаеш — колко ценя твоята работа и познанията ти.
Когато ми каза, че и ти от известно време мислиш да напишеш книга за двойките, почувствах как косите на тила ми се изправят. Докато в момента ти пиша, не мога да се отърся от мисълта, че по някакъв начин нашата връзка възпроизвежда историята и трудностите на всяка двойка.
Може би създаването на двойка терапевти не е нищо друго, освен разновидност на създаването или — както го нарекохме в нашата лекция — изграждането на всяка двойка.
В началото това, което ме привлича, е общото между нас, радва ме мисълта да споделим онова, което имаме. Обаче, както знаем и двамата, скоро се появяват различията.
При двойките те превръщат първоначалния синхрон в романтично привличане или в антагонизъм. Как ще бъде при нас? Какво ще стане, когато нашите различия започнат да се появяват? Ще съумеем ли да превърнем тези различия в ключ, който отваря вратата към твоето и моето развитие?
Не знам. Засега, Лаура, толкова много ме привлича идеята да работим и да пишем заедно, че възнамерявам да остана влюбен в идеята, влюбен в проекта, влюбен във фантазията за всичко онова, което тази среща може да ми донесе в личен и професионален план.
Самолетът всеки момент ще кацне и командирът току-що каза, че електронните устройства трябва да се изключат преди приземяването.
Изпращам ти целувки и огромната си благодарност за поканата да изнеса заедно с теб лекцията в Кливланд.
Отговорих веднага след като получих писмото ти.
„Скъпи Фреди,
Толкова съм доволна от всичко, което се случи на конгреса! Много се радвам, че дойде.
Представянето на нашата работа приличаше на танц. Ти излизаше да отговориш или излизах аз, без въобще да сме го планирали. Нещата се случваха спонтанно и без съзнателна намеса.
Понякога ме плаши фактът, че сме толкова различни, но хванем ли се на работа, хармонията помежду ни е невероятна. Много съм въодушевена от проекта за книгата. Имам чувството, че сме на прага на едно голямо приключение, което може да промени както нас двамата, така и читателите ни.
Аз също съм във възторг от идеята. Можеш ли да си представиш, че съм в Ню Йорк и предпочетох да остана в хотела, за да отговоря на писмото ти, вместо да изляза да се разходя?
Имам стая с невероятен изглед към Хъдсън. Бих могла да остана тук цял ден сред тишината, да пиша и да гледам водата.