Положителното в случая е, че той иска да идва. При всеки сеанс го питам дали желае да дойде отново, за да поеме отговорността за срещата и да не се чувства притиснат.
На последния сеанс говорихме за механизма на връзката им и двамата се съгласиха, че е такъв и че не знаят как да се освободят от него. Той се страхува от нея и затова се подчинява. Такъв проблем имат много мъже, които се подчиняват от страх към жените и после се затварят емоционално.
Терапевтичният подход в подобни ситуации се състои в това да се помогне на мъжа да се противопостави на жената, вместо да се подчинява или да бяга. Уелуд казва, че много мъже не са имали добър модел, който да им покаже как да се измъкнат от властта на майка си, и повтарят ситуацията с партньорите си. В тези случаи терапията трябва да им помогне да се противопоставят, да осъзнаят, че могат да бъдат самите себе си и в същото време да бъдат с любимия човек.
Проблемът е там, че човек се оказва изправен пред следната алтернатива: за да съм самият себе си, трябва да съм сам; ако искам да бъда с някого, трябва да се подчиня.
Какъв е пътят, за да мога да бъда себе си и заедно с това да бъда с другия?
Когато мъжете почувстват, че не могат да бъдат с една жена, те бягат, отдръпват се физически или емоционално и прекъсват контакта си с нея. Това й причинява силна болка, тя става по-взискателна и настойчива, което кара мъжа да се отдръпне още повече — и така се създава един омагьосан кръг, при който двамата се отдалечават все повече един от друг. Така например по време на сеанса преди два дни той разказваше, че много иска да вечеря с нея, да прекарат добре заедно… И когато й позвъни, за да я покани, тя започна да му разказва, че майка й била разказала на леля й, че тя не се грижела добре за него, а ти какво мислиш… и така безкрай. В онзи момент той се почувства без възможност за избор. Почувства се длъжен да отговори по начин, който тя очакваше, с други думи — каза й, че е права, макар че темата даже не го интересуваше. Тогава реши да затвори и да не се срещне с нея. Когато дойдоха за сеанса, той ми обясни случилото се. Попитах го: «Какво щеше да стане, ако й беше казал, че искаш да бъдеш с нея, вместо да говорите по този въпрос? Какво щеше да стане, ако й беше казал да остави този разговор за друг път?». А той отговори: «Не посмях да й го кажа». Тогава попитах нея как щеше да реагира на подобен отговор от него. «Щях много да се зарадвам, ако ми бе помогнал да сложим край на тази тема и бяхме прекарали една хубава вечер заедно», отговори тя.
Според мен терапевтичната работа с мъжете трябва да е насочена към това да се научат да казват на жените какво става с тях и най-вече какво става с тях, докато общуват. Една жена е много благодарна, когато мъжът е открит с нея, вместо да бяга. По същия начин един мъж е благодарен, когато жената е истински открита с него, вместо да му казва какво да прави, какъв да бъде и прочее.
Бих искала да чуя мнението ти, тъй като ти също познаваш тази двойка.
Не съм получила никакво съобщение от теб, както ми беше казал.
Изпрати ми го отново и обещавам веднага да отговоря.
„Здравей, Лаура,
Този път съм в самолета на път за Буенос Айрес. Испания става все по-красива. Представянето на работата ми в Гранада беше много вълнуващо, но това, което ме свърза с теб и с Аржентина, беше, че си позволих лукса да обявя в един репортаж, че предстои публикуването на книгата ни за двойките в Испания (какво ще кажеш?).
В известен смисъл Андалусия ми напомня за дома, но понякога тя изглежда не само като друга страна, но и като друг свят. Може би заради четиридесетте години на франкизъм в Испания — или по-скоро поради четиридесетте години на психологизъм в Аржентина — те и ние сме се развили в много различни посоки.
Не спира да ме учудва степента на сексуално насилие, което се наблюдаваше до 90-те години у някои испанци (тук не става дума за космополитни градове като Мадрид или Барселона). Говоря за испанеца, роден преди 50-те години в останалата част на полуострова (и обръщам много по-голямо внимание на испанеца, отколкото на испанката). При тяхтабугата се проявяват в думи, които в Аржентина не биха могли да се чуят почти никога, освен от устата на някоя престаряла жена или вманиачен проповедник от псевдохристиянските секти. Да вземем например някои сексуални фантазии, които са натоварени с такова чувство за вина, че наложеното самонаказание е увереността, че прегрешилият е обречен (говоря за ада, разбира се). При вътрешния диалог на тези мъже съвестта не казва: «Това е лошо… не го прави». Единствено произнася: «Ще бъдеш наказан! Ще погубиш душата си и тази на потомците си!». (И това се отнася само за лошите помисли.)