Да се обичаме с отворени очи

Исках да ти кажа, че говорих за нашата книга с някои колеги, най-вече с психоложката Хулия Атанасопуло (която е основателка на Андалуския център по гещалттерапия в Гранада). Нашите предложения и позиции, както и тези на Уелуд, първо ги изненадаха, а после ги въодушевиха.

Отлична и професионална гледна точка те донякъде продължават да вярват в съвършената двойка, в непрекъснатото блаженство и във вечната влюбеност. Когато установят, че ги нямат, те ги търсят, изискват, предписват ги или се примиряват.

Беше много интересно.

След като бях прекарал една седмица в Гранада, съпругата ми — Кармен, пристигна, за да прекара няколко дни с нас и да се върнем заедно в Буенос Айрес. Бяха минали близо три години от последния път, когато Хулия и Кике (мъжът й) ни бяха виждали заедно.

Кармен изглеждаше прекрасно. Беше прекарала три дни в Мадрид с приятели и после беше пътувала до Гранада.

Хулия ме попита:

— Наред ли са нещата с Кармен?

— Да — казах. — Фантастично.

— Наистина? — попита тя.

— Да — отговорих. — Защо?

— Изглеждате ми дистанцирани.

— Дистанцирани? — попитах аз.

— Да. Студени, независими, странни. Не казах нищо, но се замислих.

Донякъде беше истина. След последната среща с Хулия и Кармен, и аз бяхме израснали много, макар и по различен начин. През това време, за пореден път, Кармен беше двигател на моето лично развитие. Поглеждам назад и виждам себе си преди години — толкова зависим, толкова капризен, толкова нерешителен и затова толкова взискателен!

В едно кафене в Рамос Кармен стана много сериозна и с тона на човек, който има да съобщи съдбоносна новина, ми каза:

— Искам да следвам в университета. Признавам ти, че ми се стори банално изявление.

— А, така ли? — казах равнодушно.

— Да — отговори Кармен. — Искам да уча психология.

— Добре — отвърнах. В гърлото ми заседна непоносимо атавистична буца. Сто хиляди обвинения, които започваха с «невежа, грубиян» и завършваха с «фашист, мачист и реакционер», останаха неизказани, докато устните ми добавиха: — Решено ли е вече?

— Неприятно ли ти е? — попита Кармен, която вече знаеше отговора.

— Да — отговорих аз.

През следващите четиридесет и осем часа не можахме да продължим разговора. Кармен се опитваше да се приближи и да подхване темата, а аз я отбягвах. Аз, уж квалифициран терапевт, консултант на двойки, професионалист в областта на здравето, не знаех какво щеше да стане с мен.

Сега пиша за това и се срамувам, но така беше. Години наред Кармен се беше грижила за всичко, освен за работата ми. През тези двайсет години тя бе уреждала всички въпроси, свързани с дома ни, домакинството, данъците, децата, майсторите, почивките, дрехите, поканите и роднините. Знаех обаче, че нещата вече нямаше да бъдат същите.

Винаги можех да говоря с някой приятел и да организирам вечеря, среща или пътуване, знаейки, че Кармен няма да има нищо против. И изведнъж това беше свършило.

Беше невъобразимо.

Много дразнещо.

Много тъжно.

Седмица по-късно седнахме да поговорим.

Аз все още бях много потресен. През цялото време си мислех за пациента ми Хуан Карлос, чиято съпруга му беше казала, че се връща на работа. Той й беше отговорил: «Защо? Какво ти липсва? Защо ти е да ходиш на работа?». А всъщност в кабинета беше признал как не може да повярва, че не й е достатъчна ролята на съпруга. Това ли ме притесняваше?

Времето показа, че не беше това.

Времето показа, че за пореден път Кармен ми помагаше да се освободя от най-тъмните си страни.

Времето показа, че има стотици различни начини да създадем връзка с този, когото обичаме.

«Всяка двойка режисира собствения си живот», както казваш винаги ти.

Научих се да живея в тази различна връзка. Научих се да се радвам на някои забравени удоволствия, като това да пътувам сам. Отново се радвам на облекчението да не водя жена си навсякъде и престанах да съжалявам, че стоварвах отговорността за мен върху Кармен.

Истина е — оттогава изминаха почти три години и понякога все още тъгувам за нея. Липсва ми предишната Кармен, която — въпреки всичко — вече няма да решава вместо мен.

Благодаря, че ме изслуша.

Фреди“