Нещо не беше наред.
Затвори прозореца и отново го отвори. Компютърът повтори операцията и показа същото писмо. Роберто не разбираше нищо — върнатото писмо не беше от него. То гласеше:
Скъпа Лаура,
Отново съм тук, в Аржентина. Този път отсъствах дълго. При връщането си намерих писмата ти. Много добре!
Работата, която си свършила, ми се струва чудесна. Не ми се сърди, че не ти отговарях. Ще се опитам да компенсирам през останалата част от годината. Не знам защо си ми изпратила копие на предишните писма, защото пазя всички. Все пак се зарадвах да ги прочета отново.
Целувам те.
Роберто прочете заглавната част на писмото.
Тя гласеше:
„This mail has been returned for
irrecuperable error (Error=4587)
from < rofrago@yahoo.com >
to < carlospol@spacenet.com >16“
Прочете адреса буква по буква: rofrago@yahoo.com
Писмото беше изпратено от неговата пощенска кутия. Почувства се объркан и изненадан.
През главата му веднага преминаха различни хипотези, примесени с параноични кошмари и тайнствени фантазии, но бяха окончателно отхвърлени. Трябваше да има някакво логично обяснение, но какво?
Писмото бе от Алфредо и бе адресирано до Лаура.
— Не може да бъде — каза Роберто на глас, сякаш обвиняваше компютъра си. — Трябва да има някакво обяснение — повтори си той.
До този момент Роберто мислеше, че Лаура няма правилния електронен адрес на Алфредо и затова писмата й пристигаха при него. Но ако това не беше грешка на Лаура?
Всичко се случваше така, сякаш адресът на Алфредо наистина беше rofrago@yahoo.com… Но това бе невъзможно.
Нима ВППВП беше толкова могъщо, че да предизвика подобна ситуация? Сървърът не бе блокирал вече заетия електронен адрес и един клиент някъде по света бе избрал същия адрес…
Или двама души са се опитали да се регистрират точно в един и същи момент с едно и също име; очевидно разпределителният компютър е потърсил в базата данни, намерил е свободен адрес и автоматично е приел регистрацията на двамата…
Или пък имената на две сметки наистина са имали различни титуляри, но все пак пощенските им кутии са се насложили една върху друга…
Или…
Каквото и да беше станало, единственото възможно обяснение бе да приеме, че Алфредо и той деляха един и същ електронен адрес. Сега си спомни, че понякога беше получавал информация, реклама или абонаментни издания и ги беше изтривал, убеден, че става дума за спамове.
„Получавате тази информация, защото електронният ви адрес е бил регистриран от вас или от някой друг. Ако не желаете повече да получавате информация от нас, изпратете празно съобщение на следния адрес: unsubscribe©…“
Колко ли пъти беше изтривал абонаментите на бедния Алфредо за неща, които може би го интересуваха? Спомни си последния път, когато бе получил подобно писмо. Беше изпратил три пъти въпросното „празно съобщение“, но писмата продължаваха да пристигат. Затова изпрати следното съобщение, напечатано с главни букви:
„МОЛЯ, НЕ МИ ИЗПРАЩАЙТЕ ПОВЕЧЕ ИМЕЙЛИ!“
Алфредо сигурно се бе абонирал многократно, а той непрекъснато изтриваше съобщенията. Беше почти забавно.
Но усмивката, която бе започнала да се появява на устните му, изчезна бързо: щом имаха общ адрес, Алфредо също получаваше писмата, адресирани до него.
Сега разбра защо никога не му изпращаха книгите и дисковете, които купуваше по интернет. Разбира се, когато компанията, която ги продаваше, искаше потвърждение на заявката, Алфредо отхвърляше покупката. Ама че к… син!
Но в такъв случай писмата на Лаура сигурно са били получени и от Алфредо. Отново надвисваше заплахата, че всичко ще бъде разкрито. Разтреперан, огледа списъка с новите съобщения с желанието за първи път да няма нищо от Лаура.
Но имаше. Не едно, а две писма.
„Скъпи Фреди,
Трябва да осъзнаем, че подобно на това, което се случва с нашите пациенти, ние не оставаме същите завинаги. Според мен този стремеж да продължаваме да бъдем същите не само че не ни помага да се срещнем, а по-скоро ни пречи.
Идеята има отношение към онова, което ти казах за идентичността. Мислих много по този въпрос.
Въз основа на разочарованията, произтичащи от възпитанието, сме склонни да вярваме, че не сме нито ценни, нито достойни да бъдем обичани такива, каквито сме, и тогава се виждаме принудени да си създадем идентичност според очакванията на тези, от които се чувстваме отхвърлени — нашите родители.
Тази идентичност не е достатъчна, за да ни аплодират, затова създаваме втора, компенсаторна идентичност, която предизвиква появата на трета и четвърта, и това продължава, докато се стигне до онази, която ще получи одобрението на възпитателите, защото вярваме, че така ще ги накараме да ни обичат: измисляме идентичност, която е достойна за обич, въз основа на убеждението, че такива, каквито сме, не заслужаваме тази любов.