Затова, когато установим интимна връзка, искаме другият да потвърди нашата компенсаторна идентичност и в същото време се страхуваме, че околните могат да видят несъвършената ни същност, че ще разберат, че не сме такива, каквито се показваме, и следователно не заслужаваме любовта им.
Решението е да съберем смелост и да се отърсим от предполагаемата си идентичност, да станем част от света, без да изискваме от себе си да отговаряме на тази идентичност, като откриваме сами себе си във всеки миг и наблюдаваме собствените си действия.
Все повече се убеждавам, че идентичността е нещо, което си измисляме и което ни кара да страдаме, защото изисква от нас да се съобразяваме с нея.
Търсим интензивността на срещата, но когато тя се прояви, се плашим, губим почва под краката си. И все пак е много трудно да не се стремим към нея, тъй като усещаме, че няма нищо по-полезно от една истинска среща, без маски, без заблуда, тук и сега, без прекалени очаквания. Но също така чувстваме интуитивно, че рискът да пострадаме има много висока цена.
Мисля, че толкова силно се страхуваме да се отдадем и да се слеем с другия, че сме готови да го направим само частично, както правят пациентите ни. Това е опит да се защитим от двете големи чудовища: отхвърлянето и изоставянето.
Много е тежко, когато искаме да сме с някого, а него го няма. Може би усилието се изразява в това да престанем да се страхуваме от отдаването. Струва ми се, че пътят е дълъг и труден, но в крайна сметка това е пътят на живота.
Нямам отговори; изпълнена съм с въпроси. Мисля, че само можем да помогнем на пациентите да извървят този път отговорно и със съзнанието какъв е залогът за тях. Нашата задача е да ги научим да наблюдават задълбочено ситуацията, което не е просто въпрос на чувства, а на нещо много повече.
Струва ми се невероятен страхът пред отдаването.
Струва ми се невероятна реакцията ни, за да избегнем срещата.
Струва ми се невероятно как забъркваме конфликти и се дистанцираме.
Струва ми се невероятно как заблуждаваме себе си и другите.
Когато искаме да сме с някого и той е до нас, всичко е толкова красиво. Но когато това не става, болката ни се струва по-непоносима от всяко друго страдание. Ето защо понякога възпираме изкушението да бъдем спонтанни и търсим сигурността, затворени в нашата стара, уютна и подредена самоличност.
Не казвам, че това е лошо — все пак не можем да живеем като открита рана. Работата е там, че когато живеем в плен на една-единствена идентичност, рано или късно ни става скучно или тягостно.
Интензивността привлича и причинява болка: търсим я, но не можем да я търпим, казва приятелката ми Ренате.
Каква дилема.
Пак казвам: нямам отговори.
Единствено можем да поставим въпроса… А това води до още повече въпроси.
Може би трябва да приемем мисълта, че нито в книгата, нито извън нея можем да дадем отговори, а по-скоро въпроси, които да помагат на хората да осмислят живота си.
„Фреди,
Не мога да престана да мисля за думата «загадка».
Има хора, с които мога да съм напълно открита, и други, които ме карат да се затварям в себе си. Какво става?
Смятам, че отчасти това «просто се случва» и че отчасти аз съм тази, която решава да се разкрие или не пред определен човек в един или друг момент.
Около нас винаги витае страхът от отдаването, от страданието, от загубата на стабилност и на всичко, което сме постигнали с изграждането на нашата идентичност.
Интересува ме въпросът за химията с другия, може би защото загадката се крие точно там.
Така например ме впечатлява обстоятелството, че е възможно в даден момент да погледнем един човек и да го отхвърлим, но след миг или два, когато го погледнем с други очи, с изненада да установим, че го обичаме.
Това е свързано с темата за предполагаемата идентичност, която сме обсъждали… В това се състои парадоксът на любовната връзка: през цялото време сме други, а другият… Другият също е друг.
Идеята ни е да приемем това и да наблюдаваме в кой ден срещата се осъществява и в кой ден не се получава; да приемем тази динамика на връзката като нещо естествено, без да храним други очаквания, нито да изискваме от себе си винаги да чувстваме едно и също. Да приемем с радост движението на емоциите и естествено, да приемем същото поведение и у другия. Да си позволим да изживеем тайнството на връзката, както се казва в стихотворението, което веднъж ти прочетох в едно кафене: