Стигаме все до едно и също: трудността да видим проблема в самите нас, а не в другия.
Как да помогнем на хората да развият способността си да обичат?
Добре ще е да им покажем техния конкретен начин да не обичат. В случая с моята приятелка би се получило така:
„Ти не го приемаш какъвто е.
Затваряш се, когато той ти говори.
Осъзнай колко малко значение има за теб онова, на което държи той.
Ти го критикуваш, подценяваш го и го дискредитираш.
Ти, която чувстваш, че любовта ти е прекомерна, и се мислиш за толкова щедра, разбери, че му даваш само това, което искаш да му дадеш, че не се стремиш да разбереш от какво се нуждае той, че даваш единствено заради нуждата си да го правиш, а не заради ползата, която той би имал от това, което му даваш.“
Ти си тази, която не знае кой е той,
отредила си му някакво място
и никога отново… не си го видяла истински.»
Както казва Хю Пратър, когато говори за неспособността на хората да обичат: «Според мен те, първо, не се обичат, отнасят се зле със себе си и се подценяват по същия начин, както правят с останалите. Има много хора, които не могат да излязат извън себе си и да проявят интерес към друг човек, защото не ги е грижа за никого».
Предполагам, че поради същата причина винаги казваме, че проблемите на двойката са лични проблеми, защото някой, който може да обича, винаги ще намери какво да обикне в човека насреща.
Ако не е така, нека помислим за терапевтичните групи или семинари, на които идваме, изпълнени с предразсъдъци, а накрая чувстваме, че обичаме всички: само защото са ни показали душата си и ние сме направили същото.
Ортега-и-Гасет казва: «Никой не обича без причина. Митът, че любовта е само инстинкт, е погрешен».
Много ми е интересно да мисля за това. Целувки.
След като изпрати писмото и изпи шестия си любовен коктейл, му се стори, че буквите на екрана танцуват подозрително пред очите му.
Угаси машината на „автоРоберто“ — използваше тази дума вместо „автопилот“ — и по памет стигна първо до спалнята си, после до банята и — сигурно също по памет, до леглото си.
Сигурно… Защото на следващата сутрин се намери в него.
Глава 10.
Събуди се с лепкав вкус в устата и натежала глава.
— Възрастен съм вече за алкохол — каза си иронично.
Беше почивен ден и можеше да прави каквото си поиска.
След третата чаша кафе реши да разтвори пакетче плодови соли в половин чаша газирана вода; харесваше му как водата кипва в гъста пяна, когато върху нея се посипеше белият прах.
Изпи го на един дъх и шумно се оригна. Винаги бе изпитвал слабост към социално порицаваните звуци, които насаме звучаха още по-гръмко и сякаш го връщаха някак цинично към спонтанността, лишена от чувство за вина.
„Звучно маркиране на територията ми“ — помисли си той.
Неговата територия, неговият дом, неговият компютър, неговите мисли, неговите чувства. Лаура, Лаура, Лаура…
Как беше възможно да се влюби в някого, когото не познаваше?
Лаура…
Имаше ли нещо между Фреди и нея? Били са заедно в Кливланд…
Лаура…
Роберто помнеше атмосферата на конференциите по маркетинг — навсякъде прехвърчаха искри. Тези по психология сигурно не бяха по-различни.
Лаура.
Въпреки че мнението му за психолозите не беше много високо в това отношение (както и в други), отдавна знаеше, че славата им на „хора без задръжки“ несъмнено се дължеше на въображението на хората, които се подлагаха на психоанализа в цял свят.
Лаура.
Отново не можеше да избие от главата си мисълта за Лаура. Отново не искаше да избие от главата си мисълта за Лаура.
Включи компютъра и започна да търси файловете, в които бе запазил писмата от Лаура. Искаше пак да прочете онова, в което преди известно време му беше писала за влюбването. След миг го намери и отбеляза някои фрази в бележника си.
„Влюбването ни кара да усещаме радост при мисълта за съществуването на другия, да изпитаме рядкото усещане за пълнота.“
„Когато човек е влюбен, той всъщност не вижда другия в неговата цялост; другият функционира като екран, на който влюбеният проектира идеализираните от него черти.“
„Другият е просто сбор от най-положителните страни на страстно влюбения, проектирани върху партньора.“
„В началото влюбването е връзка със самите нас, макар че избираме определен човек, за да проектираме това, което чувстваме.“
Сигурно беше истина…
И какво от това? Трябва ли да се лишим от прекрасното усещане, че сме влюбени, само защото то ще приключи сравнително скоро? Трябва ли да отхвърлим страстта и да я заменим с благоразумния (а защо не и абсурден) интелектуален анализ на психолозите по света?