Ние, терапевтите, знаем как се проявяват влюбените при така наречените моногамни връзки днес. Вероятно читателите ни ще се ужасят, като прочетат това, но въпросът не е да решим дали е добро или лошо. Само описвам това, което виждам, което се случва в действителност, независимо от онова, което искаме да се случва.
Защо не започнем да променяме мисленето и да утвърждаваме това, което се случва, вместо да се опитваме да крепим невъзможни връзки?
Защо не работим върху патологичната си необходимост да притежаваме, вместо да създаваме сложни методи за контрол върху партньора?
Защо не излекуваме нездравата си ревност, вместо да преследваме другия с извинението колко много ще страдаме, ако го загубим?
Мисля, че говоря от името на двама ни, когато казвам, че ревността винаги (ВИНАГИ!) е невротичен симптом, проява на най-тъмните ни страни.
Да ревнувам — означава да поддържам вярата, че моят възлюбен дава на друг човек това, което само аз имам право да получавам от него. Или както казва Амброуз Биърс в своята книга «Речникът на дявола»17: «Да ревнуваш — означава да се страхуваш да загубиш някого, когото — ако загубиш заради това, поради което си се страхувал да го загубиш — не си е заслужавало труда да запазиш».
Трябва да полагам повече усилия, за да получа връзката, която желая да имам с любимия човек, вместо да цензурирам и контролирам останалите му връзки.
Освен това, важно е да се науча да давам свобода на другия. Убежденията ми налагат да се боря срещу тези, които съветват да се вкопчваме във връзката. Връзките продължават толкова време, колкото трябва да продължат, тоест, докато предполагат развитие и за двамата — понякога няколко седмици, друг път цял живот.
Да бъдем винаги готови да оставим другия да си тръгне е единствената възможност да поддържаме вечно обновяваща се връзка.
Колко пъти оставяхме проекта за книгата? И ето, сега го осъществяваме… Сега сме все по-близо до публикуването й.
Ревност!
Точно така, ревнуваше. Ревнуваше от Фреди, от Карлос, от пациентите на Лаура, от децата й, от всички.
Ревнуваше. Каква глупост!
Да, глупост, невроза или болест. Ревнуваше.
Роберто си каза, че този път нямаше да се съгласи с Лаура. Какви бяха тези абсурдни идеи за отворената връзка? Поради каква причина трябваше да приеме правото на оня идиот да има връзка с Лаура?
Не беше справедливо Алфредо да продължава да получава похвалите и писмата, които не заслужаваше. В крайна сметка, ако не беше Роберто, Лаура отдавна щеше да е изоставила проекта.
Трябваше да направи нещо по въпроса. Но какво?
И ако…?
Защо не?
Роберто кликна върху бутона за отговор.
„Скъпа Лау,
Много ми хареса писмото ти за ревността. Смятам да помисля малко върху някои неща и ще ти ги изпратя, когато мога.
Заминавам за Уругвай, а след това ми предстоят още няколко пътувания. Тъй като не искам да губя контакт с теб и писмата ти, моля те отсега нататък да ми пишеш на следния адрес: trebor@hotmail.com, защото ми е по-лесно да го проверявам от лаптопа си.
Целувам те.
Натисна «Изпращане» и се облегна на стола си.
— Шах и мат — каза си Роберто.
В сряда вечерта пристигна първото писмо до trebor@hotmail.com. Беше от Фреди.
«Здравей, Лаура,
За да пробвам новия ти електронен адрес, избрах тази статия, която написа Хулия. Спомняш ли си, че ти говорих за нея? Тя живее и работи в Испания, по-конкретно в Гранада, столица на тангото в „майката родина“18.
В Андалусия Хулия и съпругът й — и двамата аржентинци, за първи път се влюбили в тангото. От тази любов се родил този текст. Прочети го бавничко и ако можеш, под звуците на някое танго…
Решението беше взето: щях да се науча да танцувам танго. Нещо повече, трябваше да се науча да танцувам танго. Този път наистина щях да вложа всички усилия, които бях пропиляла през годините на безплодни опити (от първите несигурни стъпки с баща ми до онези мимолетни, но изпълнени с напразна надежда експерименти, предприети с всеотдайните „доброволци“, които срещнах по пътя си). И тъй като този път наистина бях готова да стигна до края, първото нещо, което трябваше да направя, беше да ходя на уроци, както му е редът (тоест, с учител и така нататък). И ето ме: изпълнена с добра воля, качена на обувки с високи токчета и в тясна пола според изискванията, с най-хубавата си усмивка — стоях в залата за танци, която толкова възторжено ми бяха препоръчвали приятелките ми.