Но, разбира се, тъй като абсолютното щастие не съществува и съвършенството е недостижимо… Както винаги… Нещо липсваше. Погледнах веднъж, после пак и колкото и да търсих, отново се сблъсках с вечната действителност — имаше само четирима мъже за двайсет и пет жени.
Въпреки това, не бях склонна да претърпя ново поражение. И се втурнах към дансинга, готова да изтръгна от останалите двайсет и четири жени някоя от четирите желани плячки. Но въпреки волята ми и най-хубавата ми усмивка, за цял час успях да уловя само един кавалер, при това за не повече от пет минути. С това темпо можеха да минат две години, без да науча дори една фигура (ако преди това на дансинга не се появяха нови конкурентки). Тогава именно ми просветна и видях всичко много по-ясно: съпругът ми все ставаше за нещо!
След като пуснах в ход най-добрите си и изкусни прийоми за „манипулационно съблазняване“, успях да го замъкна на урок. Най-хубавото и най-невероятното беше, че… му хареса!
— Първото нещо от тангото, което ще научим, е прегръдката — каза учителят ни — Хулио Мартинес.
Помислих си, че това не е толкова трудно, защото прегръдките са нещо нормално, което всички правим съвсем спонтанно. Как да кажа… Става дума за естествено действие, без предварителна подготовка. Ала не.
Излезе, че зад прегръдката в тангото се крие нещо доста по-сложно.
— При тангото телата трябва да осъществят един затворен кръг от противоположни движения под напрежение. Ръката трябва да бъде стабилна, но да не оказва натиск. Краката се докосват, но не се притискат и не си пречат при движение. Имайте предвид, че при този танц равновесието не е индивидуално, а се намира в центъра между двамата, и ако не се разбирате, губите стабилност. Трябва да се научите да комуникирате, за да можете да се наслаждавате заедно на танца.
Тогава съпругът ми ме пое в ръцете си, със събрани крака, като ме придържаше с едната си ръка за кръста и държеше другата вдигната и стабилна, за да ми служи за опора. Дотук всичко беше добре… На теория. Защото ръката му на кръста ми ме караше да се повдигам във въздуха, събраните му крака не ми позволяваха да се движа, а стабилната му ръка… Беше толкова стабилна, че притискаше пръстите ми като в клещи.
— Ръката ти трябва да оказва противодействие, в противен случай ще имаш чувството, че само те подмятат насам-натам. Не е възможно човек да танцува с крем карамел — дори и той да има формата на жена.
Беше ме нарекъл „крем карамел с формата на жена“. Точно това каза… И тогава часът свърши.
— Днес ще научим основната стъпка, която е съставена от осем такта. Виждате ли? Едно, две, три, четири, пет… На петия такт жената пренася тежестта на тялото си върху десния крак и тогава, със същия крак, но като прехвърли тежестта, тя тръгва назад и продължаваме: шест, седем и осем… Разбрахте ли?
Казахме „да“ (но доста колебливо) и започнахме да танцуваме: едно, две, три, четири, пет… Едно, две, три, четири, пет… Едно, две, три, четири, пет… Нищо! Не се получаваше. Съпругът ми настояваше да направя шестата стъпка с левия крак, но отказваше да разбере, че той беше кръстосан отпред.
— Ще ме събориш!
— Не, ти си виновна, че не отстъпваш.
— Как искаш да отстъпя, след като кракът ми е във въздуха!
— Ами другите го правят…
— Другите жени го правят, защото другите мъже го изпълняват добре.
Учителят се приближи и се обърна към него: „Трябва да се съобразиш с това къде е тежестта на тялото й. Ако не го направиш, тя не може да се помръдне. Гледай: едно, две, три, четири, пет, шест, седем и осем. Видя ли?“.
Колко хубаво беше да танцувам с човек, който ме разбираше! Признавам, че с мъжа си се чувствах безсилна. Обвиняваше мен за ограниченията си и не искаше да приеме, че бе напълно невъзможно да го следвам.
— Днес ще усъвършенстваме различните части на основната стъпка. На осем имаме два такта: единия за влизане, другия за излизане, както при мъжа, така и при жената. Движенията се правят около партньора. Мъжът може да избере дали да даде простор на жената, или да последва движенията й…
Най-после беше дошло това, което очаквах: онези толкова красиви, толкова елегантни, толкова чувствени завъртания… Излизам, влизам, излизам… Какво става? Изведнъж и двамата се мъчим да не паднем, на четири метра един от друг и на километри разстояние от мечтаната елегантност и чувственост…
— Какво правите? — Хулио се бе озовал светкавично до нас. — Искаме да танцуваме танго, а вие демонстрирате сумо борба. Ела — обърна се той към мъжа ми. — Сега аз ще заема мястото на партньорката ти и ще ти покажа какво да правиш. Виждаш ли? Ако не ми дадеш достатъчно пространство, аз така или иначе ще си го взема, дори това да означава да се отдалеча…