Докато се връщахме пеша вкъщи, не спирах да мисля за казаното от Хулио. Сякаш фразите бяха придобили физическа форма и танцуваха в съзнанието ми, изпълваха го, подреждаха се, придобиваха хармония и смисъл: „Прегръдката означава подкрепа, а не натиск… Приемете грешката като възможност… Ако не му дам пространство, той ще си го вземе… Партньорът ми е там, за да ми покаже какъв съм… Срещата е диалог, не налагане; диалогът означава да слушаме другия, не да предполагаме; прегръдката означава да дадем пространство, не да впримчим партньора; тангото означава диалог, диалог, диалог…“
Днес препрочитам тези стари бележки. Намерих ги в чекмеджето на един скрин, останал в сутерена след преместването. Минало е толкова време! Десет години? Да, мисля, че толкова. По онова време току-що бяхме навършили две години от брака си, а сега сме женени от дванайсет. Кризата отшумя и наистина трябваше да се научим да живеем заедно, така както се научихме да танцуваме танго.
Докато чета, слушам музика, а мъжът ми привършва работата си в градината. Между другото, вече е приключил. Виждам го да влиза.
Отнякъде се носи мелодията на Дансарин20.
— Какво правиш? — питам го аз.
— Мисля колко много искам да те прегърна… Да потанцуваме ли танго, любов моя?
Хулия Атанасопуло Гарсия
Не ти ли се струва истинско бижу?
Мисля, че казва горе-долу същото като нас, но вместо да го свърже с двойката, го свързва с танца. На мен много ми хареса.
Да го включим ли в книгата?
Целувки.
Роберто бе възхитен от идеята и дори успя да се абстрахира от факта, че текстът идваше от Фреди. Повдигна курсора до командата за редактиране и натисна опцията «Избери всичко». После го копира на нов файл и изтри последната част от писмото. Вместо поздравите от Фреди, Роберто написа:
«Не ти ли се струва истинско бижу?»
Докато го четях, си мислех, че говори за теб и за мен. Почувствах, че описва нашата среща и че вместо да го свърже с отношенията между двама възрастни, които се познават и обичат, го е написала за танца. Много ми харесва. Ние също се научихме да танцуваме заедно по време на дългия танц, какъвто се оказа написването на тази книга. Според мен ние също трябваше да се научим как да се прегръщаме, да се сдържаме, да не се блъскаме, да не се настъпваме… Ние също можем да продължим да се учим да танцуваме заедно. Ще танцуваш ли с мен това танго?
Пращам ти целувка и една истинска аржентинска прегръдка.
Провери написаното и го копира в съобщението, което озаглави „Танго“ и изпрати до carlospol@spacenet.com от trebor@hotmail.com.
Отговорът на Лаура пристигна вечерта на следващия ден и го накара да изтръпне.
Трябваше да бъде по-внимателен, защото писмото започваше с думите:
„Фреди,
Какво означава това «да пробвам новия ти електронен адрес»? Моят нов адрес? Не аз се преместих, а ти! Сигурно си искал да кажеш: «да пробвам новия си електронен адрес, избрах…» Май от толкова пътувания вече не знаеш дали заминаваш, или оставаш, дали си тук, или те няма, дали си ти, или е друг.
Все пак объркването ти доста ме развесели; питах се какво биха казали пациентите ти, ако разберат, че не знаеш дори къде се намираш.“
Непременно трябваше да чете по-внимателно писмата, ако искаше да продължи да играе ролята на администратор на пощата.
Писмото продължаваше:
„Идеята на приятелката ти Хулия ми се струва фантастична. Невероятно е как се вписва не само в нашите отношения, но и във всичко, в което вярваме и върху което работим.
След като прочетох текста за тангото, потърсих папката, в която пазя някои бележки от времето, когато подготвяхме лекцията в Кливланд, и намерих нашата «Работна програма, насочена към хора, затрудняващи се да поддържат връзка». Помниш ли я?
1. Да развиваме способността си да обичаме.
2. Да се откажем от очакването за съвършенство.
3. Да намерим равновесие между отдаване и лично пространство.
4. Да развиваме интуицията си и да я следваме, както и да следваме понякога интуицията на партньора.
5. Да работим върху трудностите, свързани с даването и получаването, от позицията на нашите истински потребности.