Като говоря, изхождайки от собствената си личност, приемам, че съм склонна да действам с малко разсеяно и настроено към мечтателност съзнание, и истината е, че през последните няколко години положих много усилия да го направя по-фокусирано.
(Докато пиша това, се смея, защото си спомням за всички мъже, с които съм била през последните години и които бяха единодушни, че така и не са забелязали резултат от усилията ми да внеса логика в живота си…)
Проблемът на взаимоотношенията в двойката е, че ако нямаме гъвкавостта да преминаваме от едно ниво на съзнание към друго, ако се придържаме неотклонно към своята гледна точка, сме склонни да отхвърляме партньора си, чийто светоглед е различен от нашия.
Впуснем ли се в приключението да разберем начина му на мислене, ще възприемем нови неща, но преди всичко ще възприемем самия него.
Предизвикателството пред двойката се състои в това всеки от партньорите да е готов да приеме различна гледна точка за света, каквато е гледната точка на другия, и да я приобщи към собствената си личност:
Да се отворим към ново мислене, към различен начин да приемаме живота.
Любовта започва, когато НАИСТИНА открием другия. Вече не става дума за идеята какъв би трябвало да бъде той, а за един нов човек, който ме изненадва със своята неповторимост.
Така започва любовта: с изненадата, с откритието…
Тъкмо обратното: ако само се опитваме да впишем другия в старите си идеи, не се случва нищо. Или поне нищо «любовно».
Да се отворим за любовта — означава да се отворим за новото…
Да обичаме — означава да се отворим за реалното.
Преди да изпрати писмото, добави: „P.S. Настоявам за приноса ти!“
Лаура се усмихна и се запъти към градината, за да се порадва малко на слънцето, преди да тръгне за кабинета си.
Облегна се на пейката и се замисли за срещите, които й предстояха следобед: Ектор и Грасиела, Марсело и Патрисия, Хавиер и Аналия, Уго и Беатрис, Армандо и Карла.
С Ектор и Грасиела всичко беше наред: двамата бяха разбрали, че трябва да се изслушват, за да градят заедно връзката си, и нещата малко по малко идваха на мястото си, почти без нейната намеса.
Марсело и Патрисия бяха започнали преди седмица; външно той изглеждаше жизнен и приятен мъж. Тя обаче имаше вид на взискателна и напрегната. Лаура си каза, че трябва да наблюдава по-внимателно, за да провери дали първото й впечатление е било правилно.
Хавиер и Аналия бяха дошли в кабинета й заради непрекъснатите си спорове. Още в началото Лаура почувства интуитивно, че те са класически пример за двойка, която е пренесла личните си проблеми във връзката си. Лаура бе решила да ги смята за двойка, но да ги приема поотделно. Днес щеше да се види с Аналия. Тя се опитваше да овладее трудните отношения с баща си — буен и безсърдечен алкохолик, за да се постарае да не стоварва претенциите си върху Хавиер, който много пъти без вина (а други не толкова) опираше пешкира заради тази нерешена от съпругата му връзка.
В много отношения Беатрис и Уго бяха особена двойка — най-вече заради приликите, които Лаура намираше между Беатрис и себе си. Нейният живот и този на Беатрис си приличаха по безброй неща: идеите им за живота съвпадаха и имаха едни и същи стремежи. Но тази двойка бе особена и защото двамата бяха симпатични и седмичният сеанс с тях бе истинско удоволствие.
Много пъти беше мислила да ги изпрати при друг специалист. Въпреки това, нито Беатрис, нито Уго бяха приели предложението й да сменят терапевта, може би точно поради тази близост, която се долавяше при срещите им. И Лаура се бе оставила в плен на идеята да продължи да се среща с тях. В момента преминаваха през много интроспективен период. Двамата току-що бяха открили, че могат да си предоставят пространство „без контрол“ и да се радват на последиците. Беатрис отново бе започнала да посещава уроци по рисуване и отсъствията й бяха позволили на Уго да намери време да сърфира из интернет, вместо да се бори с параноичната тревога по отношение на „другите“, с които тя се срещаше.
Безпокойството й през този ден бе свързано с Армандо и Карла. Дълбоко в себе си Лаура не разбираше защо продължаваха да са заедно. Наричаше връзки като тяхната „аз-аз“, тъй като, според нея, този тип отношения бяха белязани от дребнавото упорство на двамата да се занимават изключително и само със самите себе си. Наричаше ги още „аз-аз“, защото идваха и си отиваха, разминаваха се по пагубен начин с караници, раздели, срещи, викове, обиди и мимолетни одобрявания. Смяташе ги също така за връзки „аз-аз“, защото много пъти двамата се оплитаха в трудни ситуации и беше невъзможно да се разбере как могат да излязат от бъркотията.