Двамата знаеха, че се лъжат, манипулират, съперничат си и живеят неудовлетворени. Тайно излизаха с други хора и непрекъснато флиртуваха с кого ли не. Въпреки това се сърдеха на Лаура всеки път, когато им предлагаше да се разделят, макар и временно, и не спираха да я убеждават, че имат толкова общи неща, че просто се налага да останат заедно, защото „се обичаме прекалено много, за да се разделим“, защото „аз знам, че тя е жената (или той е мъжът) на живота ми“, защото „когато човек обича, той трябва да се бори докрай за това, което обича“, защото „не бих могла да живея без него (или не бих могъл да живея без нея)“ и тъй нататък. И Лаура проявяваше лека настойчивост, а после отстъпваше донякъде, пак донякъде приемаше ограниченията им и се запитваше дали в крайна сметка не са прави, а тя или цялата наука грешаха със сложните психосоциални анализи на всяка връзка.
В крайна сметка — питаше се тя, — кой може да твърди, че за тях е по-добре да се разделят, отколкото да останат заедно? Нима е универсално правило, че е по-добре човек да е сам, отколкото в лоша компания?
Може би Армандо и Карла бяха прави и Лаура трябваше да преразгледа всичките си теории върху двойките.
Стана от пейката, решена да внимава повече при следващите сеанси. Ситуацията я засягаше лично и може би точно тази подробност обуславяше преценката й, че двойката няма бъдеще.
Трябваше да е нащрек, за да не сгреши.
Част от причината тя самата да няма партньор беше, че не приемаше посредствена и конвенционална връзка. Никога не бе успявала да запази една връзка заради самата връзка, а винаги бе изисквала нещо повече.
Остатъкът от деня премина без изненади и даже сеансът с конфликтните Армандо и Карла се оказа интересен и плодотворен.
Лаура се върна вкъщи, доволна от професията и специалността си.
В електронната поща я очакваше писмо.
„Лаура,
Доста мислих върху твоите идеи.
Виждам, че с всеки изминал ден ставаш по-проницателна и по-мъдра.
Изпращам ти някои неща, които прочетох и върху които размишлявах.
Кастилехо26 казва, че има три основни причини, които възпрепятстват срещата. Първата е, че понякога се опитваме да общуваме, докато сме на различни нива на съзнанието. Както ти казваш, има два начина да приемаме живота: единият е чрез фокусираното съзнание, а другият е пространен и повсеместен.
Първият е свързан с логиката и аналитичната гледна точка. Вторият е свързан с холистичното възприемане на света, с идеята за неговата цялост, като включва емоциите и преживяванията: това е гледната точка на опита.
Когато двама души се опитват да общуват и единият говори от позицията на логиката, а другият — от позицията на това, което се случва, срещата е невъзможна. Това е като да се опитаме да общуваме на два различни езика, като сблъсък на парадигми.
От основно значение е да разберем от каква гледна точка ни говори другият: как вижда себе си, как вижда мен, как вижда това, което става с нас.
Ако съм свикнал да виждам нещата в тяхната повсеместност и въз основа на интуицията си, опитът да установя хармония с другия, чиято гледна точка за живота е последователна и конкретна, се оказва почти невъзможно начинание.
Идеята е аз да се отворя към различната гледна точка за нещата и тогава ще мога не само да се срещна с другия, но и сам да възприема този различен поглед към живота. Ако дадена двойка има проблем и мъжът го вижда през призмата на логиката, а жената — на чувствата, много е трудно да се разберат, ако преди това не са открили и приели тези различия като своя отправна точка.
За щастие, мисля, в днешно време нещата са се променили: жените полагат усилия да развият мъжкото начало, а мъжете — женското.
Както ти много правилно забелязваш, ако аз приемам и уважавам твоята гледна точка, ако я направя част от моята, това ще помогне за израстването ми. Ако я отхвърлям, като се опитвам да те убедя в това, което мисля, оставам сам и непроменен.
И все пак ние правим точно това: опитваме се да накараме другия да прави нещата така, както ние искаме, без дори да ни хрумне, че той може да ни покаже нов; по-добър, по-различен начин…
Що се отнася до другите видове поведение, които възпрепятстват срещата, Кастилехо говори за трудността да присъстваме. Ако се крием зад маски, не можем да установим контакт с никого, защото никой не може истински да общува с измислен персонаж.
Самозаблудата е друг начин да не присъстваме; хората не си дават сметка какво става с тях, но почти винаги имат логично обяснение за страданието си, сценарий, който оправдава всичко, което им се случва, но който в действителност няма нищо общо с истинската им болка. Как може някой да ми помогне или да ме разбере, след като аз самият съм объркан по отношение на това, което ме наранява или от което имам нужда?
26
Айрини Клеърмонт де Кастилехо (1885–1967 г.) — английска психоложка, последователка на юнгианската школа, известна с изследванията си върху мъжкото и женското начало в човешката психика. — Б.р.