В събота сутринта седна пред компютъра си. Изпитваше непреодолима нужда да пише.
„Скъпи Фреди,
Бих искала да поразсъждавам за това как хората си измислят неща, как създават истории и им вярват.
Не ти ли се струва удивително, че човек неведнъж се събира или се разделя с някого, че страда и се отчуждава, а така и не му става ясно защо?
«Мъжете не стават за нищо», «имам нужда от силен мъж, а винаги попадам на слаби», «изтървала съм всички влакове», «такава, каквато съм, никой няма да ме обича», «мъжете само искат да легнат с някоя жена и после изчезват», «единственото, което искат жените, е някой мъж да ги издържа», «никога не бих се хванала с някого като него» и прочее…
Всеки човек се подчинява на редица невротични условности, които се опитва да впише в отношенията си с останалите. Историите, които си измисля всеки, не биха били толкова сериозни, ако не се превръщаха в пророчества, които в крайна сметка се сбъдват.
Така например, ако една жена се страхува да не бъде изоставена, всеки път, когато забележи, че партньорът й се отчуждава от нея, го укорява: «Виждаш ли, че не ме обичаш, че винаги ме оставяш сама?».
Ако става дума за незначително и временно отчуждаване на мъжа, укорите на жената засилват отчуждението му, докато той се почувства притиснат и накрая я напусне.
Така тя потвърждава теорията си, че мъжете винаги я изоставят, че не може да им се вярва и прочее.
При подобни ситуации е важно да осъзнаем нещата. Да разберем какво правим, че се повтаря същата история, е първата крачка, за да престанем да го правим.
При двойките предварителните сценарии на всеки от партньорите завладяват все повече връзката и влияят върху възприятието за другия. Всеки определя за партньора си роля в своята история и двамата създават помежду си една изкривена действителност.
Хората установяват отношенията помежду си с идея за това, което ще се случи, държат се така, сякаш това наистина се случва, докато се стигне дотам, че действително става.
Видях се с двойката, която ми изпрати — Роберто и Кристина. Всеки от тях дойде, както винаги идват двойките, въоръжени със собствените си представи: тя с идеята, че при една добра връзка другият трябва да е основен приоритет, а той с убеждението, че проблемите при връзката се дължат на това, че двамата са различни, «защото важното при една двойка е мненията им да съвпадат».
Трябва да се помага на хората да се отърсят от мита, според който, ако се обичаме, мненията ни за всичко трябва да съвпадат. Това не е така: да се обичаме не означава да мислим еднакво, нито пък да те обичам повече от себе си. Въпросът е да ме уважаваш такава, каквато съм. Въпросът е «да се обичаме с отворени очи», както се казва в заглавието на книгата ни.
Когато можем да осъществим това при двойката, не е толкова трудно да постигнем съгласие, защото вече е налице едно съществено съгласие: аз те приемам такъв, какъвто си, и ти ме приемаш такава, каквато съм.
Би трябвало да подчертаем колко е прекрасно да се чувстваме приемани такива, каквито сме, защото приемането ни дава усещането за свобода: то е като механизъм, който ни помага да се освободим от ограниченията. Важно е да положим усилия, за да приемем другия такъв, какъвто е, в неговата цялост, като прозрем в движещите сили на поведението му и уважаваме същността му.
Когато един от партньорите в дадена двойка казва: «Бих искал да бъдеш по-малко такъв или повече инакъв», не осъзнава, че ако другият действително се промени, тогава ще се промени цялата система. Нещо повече — няма гаранция, че този, който иска промяната, ще продължава да харесва другия, защото промяната ще го е превърнала в друг човек.
Знаем, че обичаме другия такъв, какъвто е. Не можем да знаем дали бихме го обичали, ако е различен.
Ние, хората, сме съвкупности от много неща и любовта означава да можем да приемем другия също като съвкупност, да го обичаме какъвто, е, без да се опитваме да го променим. С други думи, това е истинско предизвикателство… Предизвикателство, което започва със самите нас.
«Да се приемем» започва с «да се приема».
«Да се приемем» — няма да се уморя да го повтарям — не означава да се примирим или да смятаме, че няма възможност за подобрение. Тъкмо обратното: убедени сме, че именно този порив към приемане и покой — и нищо друго — може да породи истинската промяна.
Промените са нещо естествено. Ако разбирам това, ще се отдам без страх, защото знам, че няма да остана в застой, че животът представлява непрекъснато движение.
Макар да звучи парадоксално, желанието да променим нещо означава да спрем естествения процес на промяна. От друга страна, да приемем — означава да позволим да се извърши естествената промяна, която ще настъпи, независимо от решението ни.