Да съм жива означава да съм в постоянно движение: това, което не мога да направя, е да искам да направлявам тази промяна.
Ако обединим тези две теми (за неприемането и за робуването на представите ни), ще получим картина на проблемите на деветдесет на сто от двойките.
При създаването на двойката сме изпълнени с идеи за това каква трябва да бъде връзката, как се държи жената, как се държи мъжът, какво трябва да бъде поведението на някого, който ни обича, какво означава или не означава да споделяме, колко и как трябва да се прави любов, дали трябва да правим всичко заедно или не, и така нататък.
Нито при двойката, нито при индивидите съществува закон, който да определя кое е по-добро. Най-доброто винаги е човек да бъде такъв, какъвто е.
Истина е, че е възможно да се развиваме и усъвършенстваме, но само когато приемем, че сме такива, каквито сме, тук и сега. Нана Шнаке казва:
«Никой не може да построи мост над река, която не вижда».
Да се приемаме не означава да се откажем да се развиваме; означава да се виждаме такива, каквито сме, да не се гневим на това, което ни се случва, да се обичаме и да установим лечебна връзка със самите себе си, което именно ни помага да се развиваме.
Ако продължаваме да се изтезаваме сами, изисквайки от себе си да бъдем такива, каквито не сме, сигурно накрая ще прехвърлим върху някого причината за недоволството ни. В началото това място се заема от родителите. Но после, когато пораснем, прехвърляме това обвинение върху партньора: «Той или тя има вина за това, че не се развивам професионално, че не се забавлявам, че не печеля пари, че не съм щастлив».
Първо трябва да започнем да работим върху себе си.
Да се приемаме означава да живеем в мир и сговор със самите нас.
Целувки.
Лаура
P.S. Кога се връщаш? Трябва да се видим.“
Лаура довърши дългото писмо и го прехвърли в електронната поща.
Отвори пощенската си кутия и автоматично потърси „Напиши ново съобщение“. Кликна. „До…“ Кликна. Появи се списъкът с адреси и потърси Алфредо Даей… Кликна. „Избери“. Кликна. В отделението „Относно“ на прозореца на пощенската кутия написа: „Представи“. Кликна върху „Копиране“ и дългото писмо се появи на екрана. Върна се до „Изпращане“. Кликна.
Потвърждението се появи на екрана.
Съобщението ви е изпратено до Алфредо Даей на: rofrago@yahoo.com
Тъкмо се канеше да изключи компютъра, когато си даде сметка за грешката. Потърси писмото в „Изпратени“, кликна върху „Представи“ и когато съобщението се отвори, добави следното заключение:
„P.S. Изпратих ти това писмо на предишния адрес. Ще остане там в очакване на завръщането ти. Междувременно пак ти го изпращам до trebor. Целувам те отново.
Трябваше ли да разкаже повече на Фреди за срещата си с Роберто и Кристина? Вероятно. Все пак в момента се чувстваше много объркана. След разговора с Нанси смущението й се бе засилило още повече. Ами ако приятелката й беше права?
Лаура имаше правило, с което много се гордееше: никога не бе имала връзка с пациент.
От друга страна, както сама бе написала, трябваше да приеме себе си, вместо да се бори с мислите, с чувствата, с преживяванията си.
Но в този момент „да приеме себе си“ означаваше да признае, че прелъстителното поведение на Роберто, разговорът с Нанси, писмото на Фреди и съветът му да опита бяха пробудили у нея определени фантазии, които напоследък бе потиснала.
Не можеше да отрече това, с което бе напълно наясно благодарение на професията си: че объркването винаги води до сигурност, стига човек да си позволи да бъде объркан известно време. Следователно нямаше да е лесно сама да си поставя капани.
Колкото и неприятно да беше, налагаше се да чака.
Съобщението, което получи от Фреди, отговаряше на някои от безпокойствата й.
„Скъпа Лаура,
Важно е да се намери равновесие между сдържането и изразяването на емоциите.
Смятам, че всичко, казано досега, е много полезно за хора, които се затрудняват да изразяват чувствата си, но не бива да забравяме, че някои страдат от обратния проблем — невъзможност да сдържат чувствата си. Този въпрос е много интересен, защото немалко хора, запознати с гещалттерапията, си позволяват да казват неща, които чувстват, смятайки, че щом ги чувстват, трябва да ги изразят.
Въобще не съм съгласен, особено когато тези хора изричат глупости и после се оправдават: «Ах, аз съм толкова истински, че чувствам нещо и го казвам». Не е така.
Не се съмнявам, че да осъзнаваме това, което чувстваме, да не се заблуждаваме в мислите си, да си даваме сметка какво става с нас, са основни правила на поведение. Това е здравословно: «Отсега нататък ще видя какво ще направя с това, което ми се случва».
Въпреки това, понякога е много важно да се научим да сдържаме чувствата си.
Трябва да сме способни да сдържаме това, което става с нас, до подходящия момент, в който ще можем да го изразим и да потърсим подходящия начин, за да може другият да приеме разкриването на сърцето ни.
Да вземем случая с нашия пациент Роберто. Останал е очарован от срещата си с теб. На следващия ден ми написа писмо, в което ми разказваше как е преминала и ми благодареше за препоръката.
След това ми пише (казвам ти го като колега на колега), че пет минути след влизането си почувствал, че се бил влюбил в теб още преди да те познава. Казва, че му се приискало да помоли Кристина да си тръгне и да прекарате времето в разговори за него или за теб, но не и за тях двамата (истината е, че не бих го определил като типична проява на положителен пренос27…).
Мисля, че Роберто е проявил напълно здравословна предпазливост, като е решил да контролира импулса си, вместо да се поддаде на порива да превърне емоцията си в действие.
Смятам, че няма нужда от безотговорни изригвания: те не помагат ни най-малко. Опияняващо е да извървим пътя към себе си, да се вглеждаме в емоциите си, докато видим какво се крие зад тях, вместо да се задоволим с първата връхлетяла ни емоция, зад която вероятно се таят други.
Емоциите представляват отделна тема. Не вярвам на хората, които ги смятат за абсолютни детерминанти на действията си. Изисква се много работа, за да разберем какво наистина чувстваме и едва тогава да решим дали е настъпил или не моментът да го кажем, да действаме, да го покажем.
Често хората не си дават сметка какво става с тях. Как тогава да очакваме да проявяват благоразумие при изразяване на чувствата си?
В заключение ще ти призная, че понякога, когато хората говорят глупости, например: «Обичам го, но не изпитвам любов», «Той е мъртъв за мен» или «Обичам го като човек», аз се питам какво ли искат да кажат.
Фреди
P.S. И като стана дума за това да бъдем внимателни… Не ми изпращай повече съобщения на предишния адрес. Никога няма да ти простя, ако загубя някое от писмата ти.“
След частта за признанията на Роберто Лаура беше започнала да чете по-припряно. Четеше писмото, но същевременно се опитваше да открие дали Фреди не загатваше още нещо за Роберто. След като стигна до края, се върна към въпросния пасаж и го препрочете трескаво около шест пъти. Останала почти без дъх и без да откъсва поглед от текста върху екрана, тя вдигна телефона, за да остави съобщение на приятелката си.
— Нанси, ти наистина имаше право!
27
Термин от психоанализата, обозначаващ субективно отношение на пациента към терапевта. Положителният пренос се проявява, когато пациентът почувства благоразположение от страна на терапевта и отговори на него с привързаност, различна от съзнателното сътрудничество, на което се основава терапията. — Б.р.