— Сигурно ще ходиш днес на пристанището? Надявам се най-сетне да зарежеш тези глупости с фантастиката и да се хванеш както трябва да стихотворенията… — опя ми едно конско тя; набързо и профилактично. — Дай ми Райнето.
Почти бях предала слушалката на майка, когато ме светна нещо друго: 90-та. Дядо ми. Жив!
— Как е дядко? — осведомих се небрежно. — Я ми го дай за малко.
— Отиде до магазина — баба ми явно остана изумена от внезапния ми интерес. — За какво ти е?
— А, нищо. Чудех се как е с жлъчката. — Връчих най-сетне слушалката на майка. — Баба е.
Беше ми прималяло под лъжичката. Върнах се полека в кухнята, седнах до Би, отпих от кафето… Как бих могла да им го кажа? Как да го кажа така, че да ми повярват? И… дали би могло да се направи нещо, ако дядо отиде на лекар сега?
Те двете приказваха ли приказваха; да им се чуди човек, живеем на петнадесет минути едни от други. Хубав знак всъщност, понеже баба ми беше много против да си имаме куче и първите дни като го купихме — август беше… кой ли точно? — направо беше изпаднала в ледена истерия.
Допих кафето с още две цигари, макар че бяха гадни на вкус — „Фемина“, отврат! — и Би взе да нервничи, така че се облякох, теглих си една четка на гривата, потутках се с налудничавата шнола, от години ползвам ластички, нахлузих сандалите и взех на Би каишката… за малко да го пусна свободен; след това за малко да попитам къде е разтегавката… И в двата случая обаче се сетих навреме: той още не беше свикнал с нас, имахме го по-малко от месец и доста време щеше да мине, докато почнем да излизаме без каишка, и докато го науча да носи топка, и всичко останало… а разтегавката, най-първата, майка щеше да ми я донесе от Русия по-късно. Ох, Русия вече или все още Съюза?
Както и да е, изстрелях се успешно. Асансьорът, входът, завой покрай блока… Бини бодро се понесе напред, поливайки тук-там храстчета във все още неразкопаните джунгли отпред — догодина тук щеше да има детска площадка.
Откъм другия край на блока също тъй бодро се зададе рошаво коли и се затича към нас, Би опъна каишката и щастливо размаха опашка… познаваха се явно, но, по дяволите, кое беше това куче? Винаги съм имала добра памет за кучета, ей-на, миналата седмица се оказа, че със Светослав сме били в съседни блокове; него не го помня, но овчарката му… Във всеки случай, по силата на стар навик дръпнах Би назад и се приготвих да го взема на ръце — и това предстоеше, епохата в която хората не си възпитават кучетата и всяко свободно препускащо голямо зверище е потенциална опасност за по-малките от него, за щъкащите насам-натам помияри да не говорим.
На Би, естествено, идеята да го спират не му хареса, колито приближаваше, стегнах се да дам отпор — о, мътните го взели, къде му е на това собственикът… и мисъл на заден план: по онова време, тъй де, сега, в блока нямаше опасни кучета, добре се разбираха даже мъжкарите… и по-късно в Морската градина, от 20 кучета имаше само един доберман, дето налиташе на бой… — и тогава се появи и въпросният собственик.
Би избра точно този момент яко да дръпне напред — 8 кила куче, но силно за трима — и както се бях втрещила, успя да ме събори. Ожулих си ръката, естествено, очилата успях да опазя обаче, болката в удареното коляно и в глезена беше ужасна; знам си аз, след десетина годинки тоя глезен за нищо няма да става; поне забравих обаче какво ме е втрещило. Докато стана и се поизтупам, колито връхлетя, размаха ми опашка, удари ми две лапи в гърба и се заигра с Би.
— Удари-се? — отбеляза причината за падането ми с леко безизразен глас и силно начленен говор.
— А, не — излъгах, първо защото така е редно, второ защото трудно се обяснява, докато кучето ти се опитва да те омотае в каишката и трето, защото… ами, когато имаш халюцинации…
Три неща веднага се набиваха в очи: че е голям, че е зелен и че съвсем не е хуманоиден. Имаше някаква прилика, понеже зеленият притежаваше две ръце и два крака, но пипалцата по врата, сплесканата муцуна и яката опашка определено убеждаваха, че не е минал и близко покрай хомо сапиенсите.
— Хек-тор се казва — отбеляза халюцинацията ми. — Това е ми-тичен ге-рой от зем-ната ис-тория, във Гър-ция къ-дето бяхме пре-ди…
— Май не беше митичен! — възразих по навик. — Съществувал е… май?
— Не-точни дан-ни? — поинтересува се зеленият.
— Не помня, — признах честно, — беше бая отдавна. Но мисля, че се е сражавал в Троянската война… или нещо такова.
— Той?
За малко да продължа по темата за Хектор, но се усетих, че зеленият гледа с поне две от четирите си очи Би. Обясних:
— Казва се Бинго. Не съм го кръщавала аз, но не бих могла да му избера по-сполучливо име… Означава… хазартна игра, като тотото. Също и добро попадение. Възклицание. Такива работи.