— Шес-тица от тото-то? — жабешката уста зина.
— И това също. Биннго-о! — имитирах старателно, с удължено „н“ и понижаване на гласа в края. Така щях да почна да му викам след още месец-два; обикновено преиначавам имената на кучетата в крайна сметка. Имах, ще имам… както и да е, Гайшето се казваше „Гаяне“ официално, но й викахме Гая, Гайше, Гайчи и какво ли още не. И…
— Три години, три години са минали… — промърморих на глас. — И четвърта година боли…
Всъщност, бяха станали повече, шеста вече, но си болеше почти все така, както лаеше на прозореца — така си и падна, инсулт… безспорно най-любимото ми куче, не успях да я спася, Господи, още я виждам насън и наяве… Всъщност ли? Три години още, докато се роди и цели шест до смъртта й! Бих ли могла да НЕ я взема, защото знам кога и как ще умре? Господи, ще я имам отново и какво от това, че земният й път ще бъде кратък? А Елза? Нея ще мога да я спася! Елзи, Елзинко, момиченце… Ваксината беше в хладилника, по дяволите, баща ми я донесе чак от Гърция и проклет да е трижди докторът, който каза, че се слагала чак на тримесечна възраст, а тя нямаше бяс в нея, можехме да я боднем по-рано и…
Конвулсивно си поех дъх, изобщо не бях усетила кога съм се разплакала, добре че Би ме дръпна отново и ме върна в настоящето. Колито беше хукнало да подпикае едно дърво в полусъборените къщи на бъдещия все още строеж, а зеленият търпеливо и очаквателно се взираше в мен.
— Нещо ло-шо? — попита, като видя, че отново го гледам.
— Спомени — отговорих лаконично и бръкнах с пръст под очилата да си избърша сълзите. — Впрочем, аз съм Елена.
Той изгорголи нещо непроизносимо, стържеше като пила по дъска.
— Име-то ми превеж-да като Юмрук-на-люс-пи — поясни.
— Люспест юмрук? — прихнах, лапите му може да бяха зелени и по-скоро пипалести, отколкото подобни на ръце, но определено не бяха люспести.
— То-ва също ми-тично име — важно поясни той. — Той ге-рой о-баче не гургхгх. С че-тири ко-пита и две ръ-чи. Тво-ето име?
— Ъъъ… казват, че значело Слънчева светлина — подръпнах Би и полека се насочих по обичайния маршрут около блока, понеже, гргхове или не, той все трябва да си свърши работата. — Идваш ли?
Зеленият издаде звук, който наподобяваше по-скоро ултразвукова свирка за кучета, само че със стържещи трели… сигурно така бих произнесла „Хектор“, ако можех да писукам толкова нагоре по диапазона. Колито се стрелна към него и пак се заигра с Би. Що се отнася до Юмрука, той се изравни с мен. Движеше се някак… преливащо. Като онези гумените, желеподобни работи, дето даже не толкова пружинират и подскачат, колкото се огъват. Канех се да попитам дали живее тук наоколо и какво всъщност е въобще… ако ожуленото на ръката не болеше вече, щях да се ущипя например. В този момент иззад блока зави мадамата с Луцко и ни махна за поздрав.
— Здра-вейте гос-пожо — обади се зеленият. Факт беше, че тя определено не се стресна от присъствието му, значи гр-каквито бяха явно представляваха обичайна гледка… пък и те двамата също толкова явно се познаваха. Човек покрай кучето си какви ли не връзки завързва!
Ухилих се на малкото черно, рошаво и истерично създание с гордото име Луцифер, изчаках ги да отминат със стопанката му и едва тогава изтърсих:
— Добре де, предавам се. Ти какво си?
Беше негов ред да се опули насреща ми с всичките си четири доста изпъкнали зъркела.
— Не. Зна-еш. Ли. — заекна, този път съвсем учленявайки сричките.
— Приеми, че не знам. Била съм, хм, закопана някъде последните десетина години, нещо такова.
— Де-мокра-цията… — понечи да ми обясни Юмрукът, но се спря навреме. — Аз. Съм. Дете-отроче. На. Посланника. Жи-веем въ онази къ-ща меж-ду двата блока. До тра-фопоста.
Не че бих й обърнала внимание на къщата, ако беше оградена и охранявана, не и като завивам на бърз ход край входа, но все пак.
— Съ-коро се нане-сохме — додаде той. — Не-сме-се засичали на раз-ходка с тебе още. Помня ку-четата — заяви с тон, който би трябвало да изразява гордост.
На този етап завихме край ъгъла на блока, излязохме откъм страната с входовете и, да, определено, къщата си изглеждаше по същия начин, само дето от едната й страна беше вдигнато строително скеле и я измазваха. Доколкото помня, беше оставена на голи тухли от предишните обитатели. А, да. Отпред имаше паркирано НЕЩО с грубо казано овоидна форма. И имаше караулка с войниче в нея.
— Тряб-ва да се при-бирам — Юмрукът изстърга нещо. — На-шият кораб и-два следо-бед. Ще хо-диш ли?
— Къде без мен! — заявих бодро, сетих се за странния намек на баба ми отпреди малко и допълних. — На пристанището ли?