— Къ-мъ три часа! Ча-о! — и зеленият зави към къщата. Хектор изтича покрай караулката, изправи се да надникне към момчето вътре, махна му с опашка и се скри във входа. Погледах след Юмрука, докато и той се прибере и се помъкнах към къщи. Имах странното усещане, че светът ми се изплъзва изпод краката и това не е свързано с падане на кръвното.
Какво, по дяволите, беше това? В едно съм сигурна — не съм преживяла в състояние на шок последните десет години, не съм ги сънувала и съвсем определено в тях не присъстват никакви зелени, опулени желатиноходещи същества, били те извънземни, подземни, надземни или каквито и да е. Да не говорим, че и до днес… до тогава… карай, до двадесет и шестия рожден ден, който съвсем определено беше гаден и с нищо незапомнящ се ден, не си струва да се сънува, та и до този момент посолствата са оградени, охранявани и непристъпни повече и от затворите по филмите. Какво ставаше?
Асансьорът. Вкъщи. Свалям каишката. Майка се е хванала да готви, от лука моментално ми се насълзяват очите. Взимам си цигара, паля, излизам на балкона, надничам навън и се дръпвам — седем години вече не живея на високо, седми етаж си е това, агорафобия, високофобия или както там се нарича. Пък и пейзажът е един такъв, ох, не съвсем същия го помня, понеже точно след това време се почнаха едни строежи, блокове докъдето ти стига погледът, а сега вместо това има къщи, още не са ги съборили, можеш да видиш чак морето отвъд и корабите на рейда като мънички точици.
— Видях те с уаргхата — отбеляза майка. — Като как са на живо?
— Зелени. Говорят странно… — въздъхнах. — Шашава работа.
Зад гърба ми лукът изцвърча в тенджерата и след малко и майка се появи с нейната цигара.
— Още не мога да свикна — въздъхна на свой ред. — Две години кажи-речи, пък още им се чудя. Като сбъдната фантастика, а?
— То си е сбъдната фантастика!
— Тъй де, баща ти нали все вика, че една фантастика не бил прочел през живота си, пък животът му прочел всичките…
— Че той и други книги не е чел! — не успях да се въздържа. Още ми е пресен споменът как се връщам с публикувани книги от София, и ги подреждам на хладилника с гордост, и той не им обръща внимание… Всъщност, и това предстои.
— Къде щяха да ходят? — смених темата. — В Канада ли беше…?
— Южна Америка — поправи ме майка. — Бразилия, Парана, там някъде…
— Няма бе… — прехапах си езика. Тъй де, бели мечки. Историята, дето с жената на какъвто там беше от екипажа, ходили да берат ягодки ли, малинки ли, и имало табелка „внимание, бели мечки“, щото по това време онези мигрирали и ако се конкурираш с тях за дивите ягоди, може да се окажеш в проблематична ситуация… ама и това предстои.
Лукът за малко да загори, майка остави фаса и отиде да го разбърка. Аз пък си отивам в стаята — не може да не съм писала в „Писмата“ за тази сбъдната фантастика, абсурд. Още повече, че по това време доста съвестно си ги водех. Спрях да пиша редовно чак към 92-ра някъде, но още се сещам да драсна два реда от време на време… за НЛО-то дето го видях над Лозен планина… Шест тетрадки бяха… са… ще… карай, толкова материал — то си е жив роман. Мемоари.
Сега обаче томчетата са само две. Отне ми известно време да ги намеря — ох, забравила съм кое къде стоеше. Изкопах ги най-сетне — червената тетрадка за тази година, тъй де, за 90-та и кафявата, за предишните три. Две години ли каза майка? Претърсвам съдържанието на кафявата. 88-ма: „Сънища“, „Да вървят по дяволите…“, „Кучетата ми“; 89-та: „За сивия списък“ и, аха!, ето — „Дойдоха!“, и после вече „Коли“, „Наградата“ и тъй нататък.
12-та страница, датирано 19-ти април 89-та.
Здравей, Гешче!
Винаги се случва да ти пиша при важни неща. Наскоро съобщиха, че е осъществен пряк контакт с извънземни. Но едва днес, когато гледах първата среща на съветските учени, успях да си представя, че е истина!
Разбираш ли — зала! Съвсем обикновена зала с все столовете и катедрите. Хората влизат, вратата на сцената се отваря… и чудото започва. В най-обикновена зала!
Но не това е важното. Цялата, разбираш ли, всичката фантастика се пръсва като детско балонче. Щом те са могли да дойдат ей-тъй на от другия край на галактиката, то представи си в бъдеще… Няма да ги има огромните тромави ядрени звездолети. Може да преувеличавам, но сигурно ще споделят технологиите си с нас!
Това, за което са писали стотици фантасти няма да го има. Не, че полетът в Космоса ще е песен, с помощта на уаргите или без, но… Колко прекрасни произведения ще станат стари! Жалко за „Дългият изгрев на Ена“, „Зелените хълмове на Земята“… Те са много!
Но на мен това ми харесва…