Взирах се в писмото, задавена от изумление. Ама че спокойно творение. Ако аз, тъй де, ако двехилядната бяха дошли извънземни, сигурно щях да откача. Може да са миролюбиви, агресивни, сценарии са писани много и всякакви, но все едно, извънземни са, бих се разподскачала до небесата! А аз през 89-та цивря за аут-ъв-дейт фантастиката! Явно съм продължила да пиша фантастика де, след като баба ми ми опява… но… такова спокойно изказване! И какво означава това „пряк контакт“?
Прелистих предишните писма, но вътре няма и дума за каквито и да е контакти и за уарги. И за падането на Тодор Живков няма, но ТОВА не ме учудва — кой знае какво станало, демокрация, ха. Прелистих и следващите няколко писма… пак нищо.
Минах на червената тетрадка. Тук вече се споменават… ако знаеш къде да търсиш.
25.03.90-та: Здравей, Гешче! Утре заминаваме за Солун! Горя от нетърпение… дали ще видя уарга на живо? Имат посолство там, толкова знам.
07.04.90-та: Здравей, Гешче! Пристигнахме си вчера в 11 ч. вечерта. Още не мога да се опомня, толкова хубаво беше!… съвсем истинска уарга, стоеше на двора и й махнах!
03.05.90-та: Здравей… Щастлива съм. Отново взех награда в Козлодуй. Пак втора, но какво от това?… и, знаеш ли, казаха, че ремонтират онази къща, понеже там щяло да бъде уаргското посолство. Що за налудничава идея!
15.08.90-та: Здравей… Възбудена съм и едва държа химикала. Мисля, че уаргите се нанесоха!… във вестника имаше обява, че продават мъжка болонка… той се казва Бинго.
Хе-хе, купили сме го на практика на рождения ден на баща ми, а аз десет години не съм направила връзката! Много интересно, какво ли би казал някой психоаналитик за този случай? И — аха!
5.09.90-та: Здравей… Преглеждах „Вкус на кръв“. Вчера вечерта и днес направих друг разказ — „Лунен пейзаж“… а тази сутрин видях едната уарга! Разхождаше се пред блока. С куче. Много сладко коли. Ама че странна работа! Извънземен, пък си гледа куче… Чудя се, дали не бих могла да се запозная… или направо да ида в посолството да питам за кучето? Дали ще е удобно?
Тук вече се засмях на глас. Видях уарга — да питам за кучето. Чалната съм си по рождение, ама не знам на коя от двете теми повече, фантастика или кучета!
На 8-ми следобеда ще каца техен кораб. Какъв страхотен подарък за рождения ми ден! Няма начин да го пропусна… мисля да оставя Би вкъщи, че с такава тълпа посрещачи…
Да-а, наистина страхотен подарък.
— Какво правиш? — прекъсна ме майка от вратата на стаята.
— Чета за уаргите — изръсих без да се замисля. — Трябваше да знам как е станало!
— В смисъл?
Най-сетне вдигнах глава. Почти се бях наканила да кажа нещо от рода на: „Ако ти обясня, че това въобще не е моето минало, ще ме помислиш ли за откачена?“, но Бинго се появи и дойде да ми се погали, така че ми спести обяснението. Много ясно, че майка не би ми повярвала. Пък и как ли мога да докажа, че току-що съм се събудила днес преди десет години? Като й съобщя, че рейсът на баща ми всъщност ще бъде до Канада, ама не помня как се казваше градът, че ще убият Луканов или че след Желю Желев президент ще стане Петър Стоянов? А ако в това минало нищо подобно не се сбъдне?
Ухилих се:
— Нали ще дойдеш на посрещането на кораба?
— Че къде без мен? — ухили ми се тя в отговор. — Нали имам пропуск за института…
Ох, съвсем бях изключила! Много ясно, че тълпата няма да я пуснат да припари на доковете. Гледката сигурно и така ще е грандиозна, но… майка все още работи в института, предстои й да излезе в продължителна неплатена, да преподава информатика в частна гимназия… и да се преместим на Есеница… а, междувременно, тя си влиза и си излиза от охраняемия район както си иска и покрай нея ще вляза и аз!
— Знаеш ли, че ужасно те обичкам? — ухилих й се още по-широко. И се сетих за дядо. Да върви всичко по дяволите, все ще намеря начин да съчиня някоя хитра история та да ги навия с баба ми да иде да се прегледа сериозно. Ако аз, с моята „сайънс фикшън“ глава, цели две настоящи и още две бъдещи фантастични награди и колко бяха, 27?, куп публикувани томчета, пък макар и книги-игри, та тъй де, ако аз не успея да измисля нещо правдоподобно, то кой друг? Отидох да си взема цигара и да видя какво ще има за обед.
Когато излизахме, яйцевидното нещо го нямаше пред посолството — навярно уаргите вече бяха тръгнали. Будкада за лимонада на спирката на 13-ката работеше. Знам, че майка не обича: хигиена и прочее, но все пак я измолих да ми вземе чашка; едно от нещата, безвъзвратно потънали в миналото бяха тези сиропчета, дето ги разреждат с машината и хем са с мехурчета, хем не са газирани, нали така… може и забраненият плод да е най-сладък, кой знае. Във всеки случай, вкусът беше същият — великолепен. После рейсът дойде и се понесохме надолу към гарата, а аз най-сетне си дадох сметка, че до собствения ми домашен компютър остава поне една година и, значи, пак ще трябва да пиша на ръка — какъв кошмар… а също и че този път с английския съм добре, слава Богу и тази година все още имам пропуснатата иначе възможност да положа изпитите за английската езикова, макар че за какво би ми била тази пък диплома…