После вече се спускахме покрай Военоморския музей, Морската градина гъмжеше от народ. Там и слязохме, майка реши да минем през задния вход на института, за да не ни бъзикат ченгетата отпред. И ето ни на пристанището, рано-рано към два и половина. Имаше доста хора, включително и няколко правителствени коли — и яйцевидното возило на уаргите. Майка се видя с една от колежките си… Виолетка ли й беше името?… и след малко към тях се присъедини и леля ми Киче с Кико и мъжа си-неудачник, както там му беше заглавието; кръстници са били на сватбата на нашите, ама още по онова… това… тъй де, отношенията им вече бяха почнали да поохладняват. Спомних си как на следващата година — или по-следващата — Кичето щеше да се превзема как не можела да понася кучета и да отрови последното им гости у нас, така че даже не я поздравих и вместо това се залутах към возилото на уаргите.
Бяха четирима — леко различни на ръст и телосложение, и на цвят може би… колкото биха се отличавали група еднакви китайци, да речем. Беше ли някой от тях Юмрукът? Единият говореше в някакво устройство — уаргски мобифон, навярно? — и аз много внимателно се примъкнах напред под подозрителния поглед на едно ченге… е, има си предимства да си още почти дете.
В този момент част от стената на яйцевидното някак си избледня… силово поле?… и отвътре излезе още един уарга. Беше някак си по-зелен от останалите — не точно различен, но… Втренчихме се един в друг, гледахме се известно време и накрая промърморих:
— Биннго-о!
Той пък зина в нещо, което сигурно би трябвало да наподобява усмивка и кимна енергично, жест смешен, понеже вратът му с онази ми ти яка пипалца наистина се огъваше като желиран.
Ченгето неодобрително проследи как се приближавам и явно се канеше да ме спре, но Юмрукът дойде да ме посрещне и онзи се дръпна от пътя му, все едно уаргата беше заразен. Някои хора така и не могат да си преодолеят ксенофобията, а?
— Здрас-ти! Позна-ах те по ко-сата — заяви зеленият. — Мно-го странна коса. Не ка-то на повече-то хора.
— Казват, че за белите всички китайци били еднакви — съгласих се. — Честно казано, аз не можах да те позная отначало.
— Ще-се нау-чим — отвърна той много сериозно. Обърна десните си очи към другите уарги и пак кимна, макар че явно жестът по тяхному означаваше нещо различно. — Ро-дителят ми да-ва прие-мза Губер-натора следо-бед. Не-съм канен.
— Да отидем с кучетата на стадиона… или в Морската? — предложих веднага. — На блъскащите се колички. И после на плажа… макар че, като си помисля да се мъкнеш на дълги разстояния с охрана…
Той стрелна подозрителното ченге с левите си очи.
— Не-ми трябва о-храна — отбеляза. — Сам-се пазя. Прие-мам по-каната за-сре ща.
— Мислиш ли, че мога да науча, ъъъ, езика ви? — полюбопитствах.
Пипалцата му се размърдаха. И четирите му очи се втренчиха в мен. Дадох на заден:
— Ако съм те обидила с…
— За-мен щее чест да-те уча! — Юмрукът ме хвана за ръката. Кожата му беше хладна и някак хем суха, хем лепкава… много странно усещане. Неволно се сетих за „На разсъмване“, един от първите ми опити да пиша нещо по-голямо; бях ли го написала вече или може би ми предстоеше да го пиша в онова, моето си минало… във всеки случай героят там точно тъй се уреждаше да стане преводач на извънземните…
— Мис-ля, че ид-ват! — сепна ме зеленият.
Устройството у другия уарга беше започнало да издава дразнещо ултразвуково писукане… почти на границата на човешкия слух, но не съвсем.
— От-там! — посочи ми Юмрукът. — Се-га!
Нямаше да го забележа, ако не знаех накъде да гледам — над сградите, откъм гарата, в небето между щръкналите пристанищни кранове, се появи мъничка точица. Стремително нарастваше, изместваше се към морето и отблясъците на слънчевите лъчи играеха по повърхността й. Следваха я две по-малки точици в триъгълна формация.
— Нав-ремето Юмру-кът с Люс-пи у-чел гургхгх им по-магал.
— С четири копита и две ръ-чи — имитирах го, без да отклонявам поглед от корабите. — Как всъщност е изглеждал? Имаш ли някаква рисунка?
— Не притеж-жаваме плос-ко из-куство — отвърна зеленият. — Стерео-скопично зрени-е. Но и-мам митоло-гични хол-ограми.