— Горе главата — каза Бриджит. — Нали поне в този дом постигна своето!
Лорд Уитфийлд се изхили одобрително:
— Да, опитаха се да ми се наложат и тук. Да съм запазел първоначалния вид на сградата. Не, благодаря, казах аз — смятам да живея тук и затова искам навсякъде да има доказателство за моите пари! Когато един архитект не пожела да прави това, което аз исках, уволних го и наех друг. Този, когото намерих накрая, отлично схвана идеите ми.
— Той се постави в услуга на най-лошите прояви на въображението ти — отбеляза Бриджит.
— Тя искаше мястото да си остане такова, каквото е било — каза лорд Уитфийлд. Той потупа ръката й. — Няма смисъл да се живее с миналото, скъпа. Тези стари джорджианци не са знаели много. Не искам проста къща от тухли! Винаги съм си мечтал за замък и сега го имам! — После добави: — Знам, че нямам много изискан вкус, затова дадох на една фирма картбланш за вътрешното обзавеждане и трябва да кажа, че се справиха доста добре — макар никои от нещата да не са толкова луксозни.
— Е — промърмори Люк, — много е важно човек да знае какво иска.
— Освен това аз обикновено го получавам — самодоволно заяви събеседникът му.
— За малко да не успееш с плана си за водоснабдяването — припомни Бриджит.
— О, това ли! — отговори лорд Уитфийлд. — Хамбълби беше глупак. Тези старци само се инатят. Не искат да чуят гласа на разума.
— Доктор Хамбълби е бил доста прям човек, нали? — осмели се да попита Люк. — Предполагам, че с това си създал немалко неприятели.
— Н-не, не бих казал това — поколеба се лордът, потърквайки носа си. — А, Бриджит?
— Той беше много популярен сред хората — каза тя. — Аз го видях само веднъж — когато дойде за глезена ми, но ми се стори много симпатичен.
— Е, общо взето, беше доста популярен — съгласи се лорд Уитфийлд. — Макар че познавам един или двама, които не го обичаха. Пак заради някакви спорове.
— Един-двама от местните хора ли?
Лорд Уитфийлд кимна.
— Тук има доста дребни вражди, хората се делят на групички — каза той.
— Предполагам, че е така. Люк се поколеба, несигурен за следващата си стъпка. — Какви хора живеят тук? — попита.
Въпросът не беше кой знае какъв, но отговорът дойде веднага.
— Предимно възрастни — каза Бриджит. — Дъщери, сестри и жени на свещеници. И на лекари. На всеки мъж се падат около шест жени.
— Но все пак има и мъже? — попита Люк.
— Е, да, господин Абът, адвокатът, и младият доктор — Томас, партньорът на доктор Хамбълби, и господин Уейк, енорийският свещеник, и… Кого пропуснах, Гордън? О, господин Елсуърти, който държи антикварния магазин. И майор Хортън с неговите булдози.
— Сещам се за още един човек, когото моите приятели като че ли споменаха — каза Люк. — Казаха, че е симпатична старица, но била твърде приказлива.
Бриджит се засмя:
— Но това може да се каже за половината градче!
— Ех, как й беше името? Сетих се — Пинкертон.
Лорд Уитфийлд се изсмя:
— Наистина нямате късмет. И тя е мъртва. Прегази я кола онзи ден в Лондон. Убита на място.
— Изглежда имате доста смъртни случаи тук — подхвърли небрежно Люк.
Лорд Уитфийлд се наежи веднага.
— Съвсем не. Това е едно от най-здравословните места в Англия. Не трябва да се безпокоите от нещастните случаи. Те могат да станат навсякъде.
Но Бриджит отбеляза замислено:
— Всъщност, Гордън, през последната година имаше доста смъртни случаи. Непрекъснато има погребения.
— Глупости, скъпа.
Люк попита:
— Смъртта на доктор Хамбълби също ли беше нещастен случай?
Лорд Уитфийлд поклати глава.
— О, не. Хамбълби умря от отравяне на кръвта. Както подобава на лекар. Одраскал си пръста с ръждив гвоздей или нещо подобно, не му обърнал внимание и ето ти — отравяне на кръвта. Умря за три дни.
— Лекарите са такива — каза Бриджит. — Естествено, те непрекъснато са изложени на инфекции, особено ако не внимават. Така или иначе беше тъжно. Жена му беше смазана от скръб.
— Няма смисъл да се бунтуваме срещу Провидението — каза авторитетно лорд Уитфийлд.