Но дали това беше волята на Провидението? Люк си задаваше този въпрос по-късно, когато се преобличаше за вечеря. Отравяне на кръвта? Може би. Все пак съвсем внезапна смърт.
А в ушите му звучаха думите на Бриджит: „През последната година имаше доста смъртни случаи.“
Четвърта глава
Люк слага начало
Люк внимателно беше разработил своя план за действие и се канеше да го приложи незабавно, когато слезе на закуска следващата сутрин.
Лелята — специалистка по градинарство, не се виждаше, но лорд Уитфийлд си похапваше бъбречета и пиеше кафе, а Бриджит Конуей беше привършила закуската, стоеше до прозореца и гледаше навън.
След като си казаха „добро утро“ и Люк седна пред пълната с бекон и яйца чиния, той реши да започне.
— Трябва да пристъпя към работа — каза. — Не е лесно да накараш хората да говорят. Знаете какво имам предвид: не хора като вас и ъ-ъ-ъ… Бриджит. — Той навреме се усети да не каже „госпожица Конуей“. — Вие, разбира се, бихте ми казали всичко, което знаете. Неприятното е, че вие не знаете нещата, които ме интересуват, тоест местните суеверия. Едва ли ще повярвате колко много суеверия има из по-отдалечените места. Ето, има едно село в Девъншир. Свещеникът е трябвало да отстрани няколко древни гранитни менхира1, забити близо до черквата, защото хората упорито обикаляли около тях по някакъв стар ритуал всеки път, когато в селото имало смърт. Невероятно е как оцеляват старите езически ритуали.
— Имате право — каза лорд Уитфийлд. — Просвещение — ето от това имат нужда хората. Казах ли ви, че подарих на града цяла библиотека? Преди беше голям стар дом, който продаваха на безценица — а сега е една от най-хубавите библиотеки…
Люк се постара да предотврати възможността разговорът да се насочи към деянията на лорд Уитфийлд.
— Чудесно — каза той. — Прекрасно дело. Отлично сте доловили старовремското невежество, което се шири наоколо. Е, от моя гледна точка аз точно от това имам нужда. Стари обичаи, стари истории, по нещичко за древни ритуали като…
И той почти буквално предаде съдържанието на цяла страница от една статия, която беше прочел за случая.
— Най-интересните обичаи са свързани точно с погребенията — завърши. — Погребалните обичаи и ритуали винаги надживяват всички други. Освен това по една или друга причина хората на село обичат да си говорят за смърт.
— Погребенията им доставят удоволствие — съгласи се Бриджит.
— Мислех си да започна с това — продължи Люк. — Ако намеря списъка на последните починали в енорията, ако издиря роднините им и поговоря с тях, не се съмнявам, че скоро ще открия някаква връзка с това, което ме интересува. От кого най-лесно мога да получа сведения, от свещеника ли?
— Господин Уейк навярно ще прояви интерес — каза Бриджит. — Той е добра душа и си пада малко антиквар. Надявам се, че би могъл да ви бъде много полезен.
За момент Люк изпита известни опасения и си пожела свещеникът да не е толкова запознат със старинните обичаи и предмети, за да не се изложи пред него.
На глас той каза:
— Много добре. Предполагам, че вие самите не сте много в течение кои от починалите през последната година могат да бъдат подходящи?
Бриджит промърмори:
— Чакай да видя. Разбира се, Картър. Той беше собственик на „Севън Старс“, онази гадна кръчмичка край реката.
— Впиянчен грубиян — каза лорд Уитфийлд, — един от онези противни социалистически скотове, които нямат уважение към нищо. Смъртта му беше избавление за всички.
— Госпожа Роуз, перачката — продължи Бриджит. — И малкият Томи Пиърс. Той беше неприятно момченце. О, разбира се, и онова момиче Ейми. Как му беше името? — Гласът й леко се промени при произнасянето на последното име.
— Ейми? — запита Люк.
— Ейми Гибс. Тя беше прислужничка тук, а после постъпи при госпожица Уейнфлийт. Нея я разследваха.
— Защо?
— Глупавото момиче объркало в тъмното някакви шишенца — каза лорд Уитфийлд.
— Пила нещо, което смятала, че е сироп за кашлица, а то било боя за шапки — обясни Бриджит.
Люк повдигна вежди.
— Доста трагично.
Бриджит допълни:
— Имаше съмнения, че го е направила умишлено. Някакво скарване с младеж.
Тя говореше бавно, почти неохотно. Последва пауза.
Люк инстинктивно почувства как нещо неизречено надвисна наоколо.
1
Менхир — от бретонски „мен“ — камък и „хир“ — дълъг; изправени каменни блокове с култово предназначение от бронзовата епоха. — Б.пр.