В гласа й прозвуча внезапна горчиво-презрителна нотка, която го стресна. Той стана тъмночервен, след това изведнъж осъзна, че горчивината не е насочена към неговите думи. Това си беше нейна собствена горчивина. Люк разумно премълча. Но това го накара доста да се позамисли за Бриджит Конуей.
След пет минути стигнаха до църквата и жилището на свещеника, което беше до нея. Намериха свещеника в кабинета му.
Алфред Уейк беше дребен, прегърбен старец с кротки сини очи и маниери на разсеян, но учтив човек. Изглеждаше доволен, но и малко изненадан от посещението.
— Господин Фицуилям е отседнал при нас, в Аш Манър — каза Бриджит, — и иска да се посъветва с вас за книга, която смята да напише.
Свещеникът обърна благите си питащи очи към по-младия мъж и Люк започна да обяснява.
Той беше изнервен, при това двойно. На първо място, защото този свещеник несъмнено знаеше много повече за фолклора, езическите ритуали и обичаи от човек, който беше прелистил набързо няколко случайно подбрани книги. На второ място — защото до него беше и го слушаше Бриджит Конуей.
За Люк беше облекчение да открие, че господин Уейк се интересува главно от останки от римско време. Той си призна спокойно, че знае много малко за средновековния фолклор и магьосничество. Спомена за някои интересни теми в историята на Уичууд, предложи да заведе Люк до една тераса на хълма, на която според легендата било сборището на вещиците, но добави със съжаление, че не може да даде повече информация по този въпрос.
Успокоен от това признание, Люк изрази разочарованието си и след това се впусна да разпитва за суеверията, свързани с мъртвите.
Господин Уейк поклати леко глава.
— Боя се, че съм последният човек, който би могъл да знае нещо за това. Моите енориаши биха скрили всичко от този род от мен.
— Това е така, разбира се.
— Но все пак не се съмнявам, че все още има много разпространени суеверия. Тези селски общини са твърде изостанали.
Люк продължи смело:
— Тъкмо исках от госпожица Конуей списък на всички скорошни смъртни случаи, за които може да си спомни. Мисля, че мога да намеря нещо по този начин. Предполагам, че можете да ме снабдите със списък, така че да подбера най-подходящото.
— Да, да, това може да се направи. Джайлс, нашият клисар — добър човечец, но за жалост съвсем глух — може да ви помогне. Чакайте да видя. Доста имаше, доста. Имахме вероломна пролет, а преди нея тежка зима — и след това много нещастни случаи. Може да се каже, че беше злощастен период.
— Понякога — каза Люк — такъв злощастен период е свързан с присъствието на определен човек.
— Да, да. Старата история за Йона2. Но не мисля, че е имало някакъв непознат тук — някой, който да прави впечатление. Със сигурност не съм и чувал за подобно нещо, но както казах, може и да са скривали от мен. Чакайте да видя. Съвсем наскоро починаха доктор Хамбълби и бедната Лавиния Пинкертон. Хубав човек беше доктор Хамбълби.
Бриджит вметна:
— Господин Фицуилям познава приятели на доктора.
— Наистина ли? Много жалко. Загубата му наистина се чувства. Беше човек с много приятели.
— Но сигурно и с някои неприятели — възрази Люк. — Казвам само това, което неговите познати споменаха — побърза да добави той.
Господин Уейк въздъхна.
— Той винаги казваше това, което мисли, и да кажем, невинаги беше много тактичен. — Той поклати глава. — Това понякога дразни хората. Но, общо взето, го обичаха много, особено по-бедните.
Люк отбеляза:
— Знаете ли, винаги съм имал чувството, че един от най-трудните за приемане факти в живота е този, че всяка смърт означава печалба за някого. Нямам предвид само финансово.
Свещеникът кимна замислено.
— Разбирам какво искате да кажете, да. Във всеки некролог четем, че всички съжаляват за починалия, но се боя, че това много рядко е вярно. В случая с доктор Хамбълби не може да се отрече, че положението на доктор Томас ще се подобри много след смъртта на партньора му.
— В какъв смисъл?
— Томас, доколкото мога да кажа, е много способен човек — самият Хамбълби винаги го казваше, но ми се струва, че не успя да се наложи тук. Мисля, че беше засенчен от Хамбълби, който притежаваше определен магнетизъм. В сравнение с него Томас изглеждаше по-скоро безцветен. Въобще не правеше впечатление на пациентите си. Мисля, че това го безпокоеше и влошаваше нещата — изнервяше го. Всъщност аз вече виждам в него изненадваща промяна. По-самоуверен е, вече проявява индивидуалност. Мисля, че се чувства по-сигурен в себе си. Доколкото знам, с Хамбълби невинаги бяха на едно мнение. Томас беше изцяло за новите методи на лечение, а Хамбълби предпочиташе да се придържа към традиционните. Неведнъж мненията им се сблъскваха по този, както и по други, по-лични въпроси. Но достатъчно за това, не бива да разпространявам клюки.
2
Йона — библейски пророк, изпратен да накаже жителите на един град за техните грехове. — Б.пр.