Бриджит изрече тихо, но ясно:
— Но аз мисля, че господин Фицуилям би предпочел да поклюкарствате.
Люк й хвърли бърз, смутен поглед. Господин Уейк поклати недоверчиво глава, след което продължи, усмихвайки се леко в знак на неодобрение:
— Боя се, че прекалено много сме свикнали да се интересуваме от работите на съседите си. Роуз Хамбълби е много красиво момиче. Не е за чудене, че Джефри Томас се влюби в нея. И, разбира се, гледната точка на Хамбълби също е разбираема — момичето е младо и погребано в този затънтен край на Англия, където няма възможност да срещне други мъже.
— Баща й не беше ли съгласен? — попита Люк.
— Определено. Казваше, че са много млади. Разбира се, младите хора не обичат да им го напомнят! Отношенията между двамата бяха доста хладни. Трябва да кажа обаче, че доктор Томас беше дълбоко потресен от неочакваната смърт на партньора си.
— Лорд Уитфийлд ми каза, че било отравяне на кръвта.
— Да, просто малка драскотина, която се инфектира. Лекарите поемат понякога големи рискове при упражняване на професията си, господин Фицуилям.
— Наистина е така — каза Люк.
Господин Уейк изведнъж се сепна.
— Но аз се отклоних много от това, за което говорехме. Боя се, че съм станал един стар клюкар. Говорехме за устойчивостта на езическите обичаи при погребенията и за починалите напоследък. Между тях беше и Лавиния Пинкертон — тя винаги с готовност помагаше в нашата църква. После онова клето момиче, Ейми Гибс — тук може да откриете нещо по вашия въпрос, господин Фицуилям. Знаете ли, имаше известно подозрение, че може да е било самоубийство. Съществуват някои странни ритуали при подобни случаи. Има една нейна леля, боя се, не много достойна за уважение, а и не особено привързана към племенницата си, но много приказлива.
— Това е много ценно за мен — каза Люк.
— После умря Томи Пиърс. По едно време той беше в черковния хор — чудесен дискант, направо ангелски, но, боя се, момчето съвсем не беше ангелче. В края на краищата трябваше да се отървем от него — покрай него и другите момчета се държаха зле. Бедното момче, страхувам се, че не го обичаха много. Изгониха го от пощата, където му бяхме намерили работа като раздавач на телеграми. Беше в бюрото на господин Абът за малко, но и оттам бързо го уволниха — доколкото знам, забърка се с някакви поверителни документи. После, разбира се, беше за известно време в Аш Манър — нали, госпожице Конуей — като помощник на градинаря и лорд Уитфийлд го уволни за проява на изключителна безочливост. Мъчно ми беше за майка му, много скромна, отрудена жена. Госпожица Уейнфлийт беше така добра да му намира прозорци за чистене. Лорд Уитфийлд отначало възрази, после внезапно се съгласи. Всъщност по-добре да не го беше направил.
— Защо?
— Защото момчето така се уби. Чистело горните прозорци на библиотеката, която лорд Уитфийлд подари на града, и се опитало да прави разни глупави номера — да танцува на перваза на прозореца или нещо подобно, загубило равновесие или му се завило свят и паднало. Неприятна работа! Въобще не дойде в съзнание и почина няколко часа, след като го закараха в болницата.
— Някой видял ли го е да пада? — запита Люк с интерес.
— Не. Той е бил откъм градината, не откъм лицевата страна на къщата. Смятат, че е лежал половин час, преди да го открият.
— Кой го намерил?
— Госпожица Пинкертон. Нали си спомняте, възрастната дама, за която споменах преди малко и която за нещастие беше убита онзи ден при улично произшествие. Бедната жена, тя беше ужасно разстроена. Неприятно преживяване! Получила разрешение да си вземе разсад от някои растения и намерила момчето да лежи там, където било паднало.
— Трябва да е било ужасно — отбеляза Люк замислено.
„Много по-ужасно — помисли си той, — отколкото вие предполагате.“
— Тъжно е, когато един млад живот свършва така — каза възрастният мъж, като поклати глава. — Белите, които Томи вършеше, се дължаха на буйната му природа.
— Той беше много неприятно момче — обади се Бриджит. — Вие сам знаете, господин Уейк. Постоянно мъчеше котките и кучетата или щипеше по-малките момченца.