— Зная, зная. — Той тъжно поклати глава. — Но знаете ли, драга госпожице Конуей, понякога жестокостта е не толкова вродена, колкото се дължи на факта, че човек съзрява по-бавно. Ето защо, ако си представите възрастен човек с детински ум, ще разберете, че хитрината и бруталността на един луд вероятно съвсем не се осъзнават от самия него. Липсата на съзряване — убеден съм, че в това се корени значителна част от жестокостта и неразумната бруталност в света днес. Човек трябва да надрасне детинщините.
Той разпери ръце и поклати глава.
Бриджит каза с внезапно одрезгавял глас:
— Да, прав сте. Знам какво искате да кажете. Вдетинилият се човек е най-ужасяващото нещо на света…
Люк Фицуилям се чудеше кого ли може да има предвид Бриджит.
Пета глава
Среща с госпожица Уейнфлийт
Господин Уейк промърмори още няколко имена:
— Я да видя сега — клетата госпожа Роуз, старият Бен, детето на Елкинсови и Хари Картър. Не всички обаче са мои енориаши. Госпожа Роуз и Картър бяха от някаква секта. А застудяването през март довърши бедния стар Бен Станбъри — той беше на деветдесет и две.
— Ейми Гибс умря през април — каза Бриджит.
— Да, бедното момиче. Това беше нещастна грешка.
Люк вдигна очи и видя, че Бриджит го наблюдава. Тя бързо сведе поглед. Той си помисли с раздразнение: „Тук има нещо, което не разбирам. Нещо, свързано с това момиче Ейми Гибс.“
Когато се сбогуваха със свещеника и излязоха от къщата, той я попита:
— Всъщност коя и каква беше Ейми Гибс?
Тя забави отговора си една-две минути. Люк усети леко напрежение в гласа й, когато каза:
— Ейми беше една от най-лошите прислужнички, които някога съм виждала.
— Затова ли беше уволнена?
— Не. След работа все изчезваше от къщи, забавляваше се с някакъв младеж. Гордън има много старомодни морални възгледи. Той направи забележка на момичето, а то се държа нахално.
Люк попита:
— Симпатична ли беше на вид?
— Доста.
— Нали тя беше изпила боята за шапки вместо сироп за кашлица?
— Да.
— Доста глупава грешка от нейна страна, нали? — попита Люк.
— Много глупава.
— А самата тя беше ли глупава?
— Не, тя беше доста интелигентно момиче.
Люк я погледна крадешком. Беше озадачен. Отговорите й звучаха спокойно, дори равнодушно, но той чувстваше, че зад думите й остава нещо скрито и недоизказано.
В този момент Бриджит се спря и заговори с висок мъж, който свали шапката си и я поздрави сърдечно.
След като размени с него няколко думи, Бриджит представи Люк:
— Това е моят братовчед, господин Фицуилям. Отседнал е при нас в имението. Дошъл е тук да пише книга. А това е господин Абът.
Люк погледна господин Абът с интерес. Това беше адвокатът, при когото беше работил Томи Пиърс.
По принцип Люк имаше някакво ирационално предубеждение спрямо адвокатите, което вероятно се дължеше на факта, че толкова много политици излизаха от техните редици. Дразнеше го също така и навикът им да не оставят впечатление, че са готови да се ангажират било с думи, било с дела. Абът съвсем не отговаряше на обичайната представа за адвокат — не беше слаб и сух, нито устните му бяха стиснати. Беше едър, червендалест мъж, облечен в костюм от туид, енергичен и весел. В ъгълчетата на очите му имаше малки бръчици, а самите му очи бяха по-проницателни, отколкото изглеждаха на пръв поглед.
— Пишете книга, а? Роман ли?
— За фолклора — каза Бриджит.
— Дошли сте точно където трябва за такава тема — отговори адвокатът. — Това е много интересно място.
— И аз така разбрах — каза Люк. — Смея да кажа, че и вие бихте могли да ми помогнете до известна степен. Сигурно сте се сблъсквали с някои любопитни стари документи или знаете за някои запазени стари обичаи?
— Е, не съм много сигурен, но може би… може би…
— Тукашните хора вярват ли в призраци?
— Вижте, за това не мога нищо да кажа, наистина нищо.
— Да знаете за домове, обитавани от призраци?
— Не, не зная нищо такова.
— Много е разпространено това суеверие за децата. При неестествена смърт на момче то винаги вампирясва. Интересното е, че това не важи за момичетата…