Той почувства някаква лека промяна в изражението й — като че ли мислено го преценяваше.
След това, сякаш взела решение, тя се отдръпна назад към антрето.
— Заповядайте, влезте — каза. — Мога да изляза по-късно. Моля ви, моля ви — продължи бързо в отговор на учтивия протест на Люк, — наистина не е нещо важно. Просто няколко дребни покупки.
Малката гостна беше чиста и подредена и леко ухаеше на горена лавандула. На поставката над камината имаше няколко овчари и овчарки от дрезденски порцелан, които сладко си шепнеха нещо. По стените висяха акварели в рамки, както и два гоблена. Имаше снимки, явно на племенници, и хубави мебели — писалище Чипъндейл, няколко полирани масички и един доста неудобен викториански диван.
Госпожица Уейнфлийт предложи столове на гостите, след което каза с извинителен тон:
— Боя се, че нямам цигари, тъй като самата аз не пуша, но моля, запалете, ако желаете.
Люк отказа, но Бриджит веднага запали цигара.
Седнала с изправен гръб в кресло с резбовани облегалки за ръцете, госпожица Уейнфлийт огледа госта си в продължение на няколко минути, а после, свеждайки очи, удовлетворено каза:
— Вие желаете да узнаете нещо повече за случая с това нещастно момиче Ейми? Тази история беше много тъжна и ми причини големи страдания. Такава трагична грешка.
— Не е ли имало съмнения за… самоубийство? — попита Люк.
Тя поклати глава.
— Не, не, това не мога да допусна и за момент. Ейми не беше такъв човек.
— А какъв човек беше тя? — безцеремонно попита той. — Бих искал да чуя мнението ви за нея.
Жената отговори:
— О, първо, разбира се, тя изобщо не беше добра прислужница. Но в наши дни човек е благодарен, ако въобще намери прислужница. Беше много небрежна по отношение на работата си и все искаше да излиза. Е, разбира се, тя беше млада, а днешните момичета са такива. Те явно не съзнават, че времето им принадлежи на техния работодател.
Люк се постара да демонстрира съчувствие и госпожица Уейнфлийт продължи да говори:
— Не се покриваше с моята представа за една девойка — беше доста безочлива — макар че, разбира се, не бива да се говори така за мъртвите. Човек чувства, че не постъпва по християнски, макар лично аз да не възприемам това като логична причина да се прикрива истината.
Люк кимна. Той разбра, че тази жена се различава от госпожица Пинкертон по това, че притежава по-логична мисъл и по-изявени умствени способности.
— Обичаше да й се възхищават — продължи тя — и беше склонна да се мисли за голяма хубавица. Господин Елсуърти — той държи новия антикварен магазин — обича да рисува с водни бои, та той й направил няколко рисунки и си мисля, че това й вкара някаква муха в главата. Доста се караше с младежа, за когото беше сгодена — Джим Харви. Той е автомеханик и я обичаше много. — Тя помълча и после продължи: — Никога няма да забравя онази ужасна нощ. Ейми не беше добре, беше настинала, кашляше лошо — тези глупави копринени чорапи, които носят, и обувки с картонени подметки, разбира се, това води до простудяване — та тя беше на лекар онзи следобед.
— При доктор Хамбълби или при доктор Томас?
— При доктор Томас. Той й дал шише със сироп за кашлица, което тя донесе със себе си. Нещо съвсем безвредно — обичайния сироп, доколкото знам. Тя си легна рано, а около един през нощта чух някакъв задавен писък. Станах и отидох до вратата й, но тя беше затворена отвътре. Извиках й, но не получих никакъв отговор. Готвачката беше в къщата и двете се изплашихме ужасно. После изтичахме до входната врата и за щастие там беше Рийд, нашият полицай, който минавал оттук, и ние го извикахме. Той заобиколи откъм задната страна на къщата и успя да се покачи на покрива на пристройката, и тъй като прозорецът й беше отворен, влезе лесно в стаята и отключи вратата. Бедното момиче, гледката беше ужасна. Не можаха да й помогнат с нищо и след няколко часа почина в болницата.
— И какво беше това? Боя за шапки?
— Да. Казаха, че е отравяне с оксалова киселина. Шишето беше с почти същия размер като това на сиропа за кашлица. Шишето със сиропа стоеше на мивката, а това с боята за шапки беше до леглото. В тъмното сигурно е объркала шишето и го е сложила до леглото, за да пие, ако се почувства по-зле. Това беше заключението от разследването.
Госпожица Уейнфлийт млъкна. Интелигентните й очи се спряха на него и той беше сигурен, че в погледа им се крие нещо особено. Имаше чувството, че тя не беше казала всичко; а едно друго, още по-силно чувство го караше да мисли, че по някаква причина тя иска той да разбере това.