— Майор Хортън и неговите булдози? — опита късмета си Люк.
— Познахте.
— Не видяхме ли тази сутрин практически всички по-известни личности на Уичууд?
— Практически — да.
— Чувствам, че веднага привличам вниманието — каза Люк. — Предполагам, че в едно малко английско градче чужденецът си личи от един километър — добави унило, спомняйки си забележката на Джими Лоримър.
— Майор Хортън не умее да прикрива любопитството си — добави Бриджит. — Доста се втренчи във вас.
— Той явно е от тези хора, при които веднага се вижда, че са били офицери — злобно отбеляза Люк.
Бриджит внезапно предложи:
— Да поседнем ли за малко на пейката? Имаме много време.
Седнаха на едно паднало дърво, което представляваше удобна пейка. Бриджит поде наново:
— Да, майор Хортън е с прекалено военни маниери, направо казармени. Едва ли бихте повярвали, че само допреди една година той беше мъж под чехъл.
— Какво, този тип?
— Да. Имаше за съпруга най-неприятната жена, която съм виждала някога. Парите също бяха нейни и тя не се стесняваше публично да го подчертава.
— Бедното добиче, искам да кажа, Хортън.
— Той се държеше много добре с нея — винаги като офицер и джентълмен. Лично аз се чудя как не й е видял сметката.
— Доколкото схващам, тя не е била много обичана тук.
— Никой не я харесваше. Тя се държеше презрително с Гордън и покровителствено с мен. Обикновено ставаше неприятна навсякъде, където се появеше.
— Но доколкото разбирам, милостивото Провидение я е отстранило?
— Да. Преди около една година. Остър гастрит. Направи живота на мъжа си истински ад, а също на доктор Томас и на двете болногледачки, но все пак умря. Булдозите изведнъж живнаха.
— Интелигентни животни!
Последва мълчание. Бриджит късаше от дългата трева. Люк се беше втренчил в насрещната скамейка. Отново го обзе мисълта за нереалната същност на мисията му. Каква част бяха фактите, каква част — въображението? Не беше ли глупаво да обикаля наоколо и да вижда във всеки срещнат човек потенциален убиец? В тази гледна точка имаше дори нещо унизително.
„Дявол да го вземе — помисли си. — Изглежда, че наистина съм бил полицай прекалено дълго.“
Излизането му от това състояние стана съвсем внезапно. Той чу ясния и хладен глас на Бриджит:
— Господин Фицуилям, защо всъщност сте дошли тук?
Шеста глава
Боя за шапки
Люк тъкмо поднасяше запалена клечка към цигарата си. Неочакваната забележка за момент парализира ръката му. Остана неподвижен секунда или две, а клечката изгоря докрай и опари пръстите му.
— По дяволите! — възкликна той, като хвърли клечката и разтърси силно ръката си. — Моля за извинение. Доста ме стреснахте. — Засмя се смутено.
— Наистина ли?
— Да. — Той въздъхна. — О, добре, предполагам, че всеки интелигентен човек можеше да ме разкрие! Сигурно историята ми за някаква книга за фолклора не ви е заблудила нито за миг.
— Не, след като ви видях.
— Значи дотогава сте вярвали?
— Да.
— Все пак не беше много добро прикритие — самокритично каза Люк. — Имам предвид, че всеки може да иска да напише книга, но да дойда тук и да се представям за ваш братовчед… Сигурно това ви е накарало да бъдете подозрителна.
Бриджит поклати глава.
— Не. За това си имах обяснение — или поне така си мислех. Помислих си, че сте закъсали — мнозина от приятелите на Джими са в такова положение — и допуснах, че той е измислил номера с „братовчеда“, за да не нарани гордостта ви.
— Но когато дойдох, — видът ми веднага ви е внушил такова неизмеримо охолство, че подобно обяснение е станало немислимо, така ли?
Устните й се извиха в лека усмивка.
— О, не. Не беше това. Просто реших, че не сте такъв човек.
— Помислили сте, че не съм достатъчно интелигентен, за да напиша книга ли? Не щадете чувствата ми. По-добре е да знам.
— Вие бихте могли да напишете книга, но не такава — за стари суеверия, ровене в миналото — не такава книга! Не сте човек, за когото миналото, а може би дори и бъдещето означава много. Интересува ви единствено настоящето.
— Х-м-м. Разбирам. — Той направи гримаса. — Дявол да го вземе, откакто съм дошъл тук, ме карате да се чувствам неудобно. Имате смущаващо интелигентен вид.