— Съжалявам — сухо изрече Бриджит. — А вие какво очаквахте?
— Всъщност не съм мислил за това.
Но тя продължи спокойно:
— Пухкава женичка с малко мозък, който обаче й стига да проумее предоставената й възможност и да се омъжи за шефа си?
Люк смутено изсумтя. Тя обърна хладния си, развеселен поглед към него.
— Разбирам ви отлично. Всичко е наред. Това не ме дразни.
Люк реши да прояви дързост:
— Добре, да кажем, че наистина имаше нещо подобно. Но аз не съм мислил много над това.
Тя каза бавно:
— Ясно е, че не сте. Вие не прескачате оградата, преди да сте стигнали до нея.
Люк обаче бе разстроен.
— О, повече от ясно е, че не съм добър артист! И лорд Уитфийлд ли разбра за мен?
— О, не. Ако бяхте казали, че сте дошли тук, за да изучавате поведението на водните бръмбари и да пишете монография за тях, той и това щеше да приеме. Много е доверчив.
— И все пак не бях никак убедителен! Просто оплетох конците.
— Аз ви попречих. Разбрах го. Трябва да ви кажа обаче, че това доста ме развесели.
— И още как! Умните жени обикновено са и доста жестоки.
Бриджит промълви:
— Всеки си има свои удоволствия. — Тя помълча около минута, след това повтори въпроса си: — Защо сте тук, господин Фицуилям?
Бяха се върнали отново на първоначалния въпрос. Люк разбираше, че не може другояче. През последните няколко минути се опитваше да се мобилизира. Сега я погледна и срещна очите й, проницателни и питащи. В тях имаше сериозност, която той не беше очаквал да намери.
— По-добре ще бъде — каза той замислено, — да не измислям повече лъжи.
— Много по-добре.
— Само че истината е много особена… Самата вие имате ли някакво мнение? Имам предвид дали сте се досетили защо съм тук?
Тя кимна бавно и замислено.
— И каква е вашата идея? Ще ми кажете ли? Струва ми се, че това може някак да помогне.
Бриджит спокойно отговори:
— Предположих, че сте дошли във връзка със смъртта на онова момиче, Ейми Гибс.
— Така значи! Чувствах го всеки път, когато нейното име се споменаваше! Знаех си, че има нещо. Значи мислите, че съм дошъл за това?
— А не е ли така?
— Донякъде, да.
Той свъси вежди и помълча известно време. Бриджит до него също мълчеше и не помръдваше.
Най-сетне той се реши:
— Дойдох тук по следите на нещо малко вероятно, като това нещо се крепи на едно фантастично, навярно съвсем абсурдно и мелодраматично предположение. Ейми Гибс е част от цялата загадка. Иска ми се да открия как точно е умряла:
— Да, и аз така си помислих.
— Но, дявол да го вземе, защо сте си го помислили? Какво има в нейната смърт, че да събуди интереса ви?
Бриджит каза:
— Още от началото си мисля, че има нещо съмнително в нейния случай. Ето защо ви заведох при госпожица Уейнфлийт.
— Защо?
— Защото и тя така мисли.
— О! — Сега му стана ясно поведението на интелигентната стара мома.
— Тя също ли смята, че има нещо странно в този случай?
Бриджит кимна.
— И защо, по-точно?
— Като се започне от боята за шапки.
— Какво искате да кажете — от боята за шапки?
— Ами преди двайсетина години хората наистина са боядисвали сламените си шапки — един сезон розова, следващия — шишенце с боя, и тя става тъмносиня, след това — друго шишенце, и шапката става черна! Но днес вече шапките са евтини — просто еднодневки, които се изхвърлят, когато излязат от мода.
— Дори за момичета като Ейми Гибс?
— По-вероятно би било аз да боядисвам шапки, отколкото тя. Хората не правят вече икономии. А има и още нещо — това беше червена боя за шапки.
— Е, и?
— Ами Ейми Гибс имаше червени коси — като морков.
— Искате да кажете, че червена шапка не подхожда на такива коси?
Бриджит кимна.
— Не можеш да носиш алена шапка с рижави коси. Това е нещо, което един мъж не може да разбере, но…
Люк я прекъсна многозначително:
— Не, мъж не би го разбрал. Но ето, че съвпада, всичко съвпада.
Бриджит каза:
— Джими има някакви приятели в Скотланд Ярд. Вие да не сте…
Той бързо отговори:
— Не съм официален детектив, нито известен частен детектив с кантора на Бейкър Стрийт. Аз съм точно това, което Джими ви е казал — полицай в оставка от колониите. Намесих се в този случай във връзка с нещо странно, което ми се случи във влака за Лондон.