— Доста странно е, че казвате това.
— Защо?
— Ами наоколо се носи слух, че сте извикали духа на Томи Пиърс.
— Пиърс? Пиърс? Не беше ли това момчето, което паднало от прозореца?
— Да.
— Е, чудя се как… Разбира се, споменах нещо на адвоката — как му беше името… Абът.
— Да, той ми разказа за вас.
— Не ми казвайте, че съм успял да накарам един твърдоглав адвокат да повярва в призраци.
— Тогава вие самият вярвате в призраци, така ли?
— Тонът ви подсказва, че вие не вярвате, докторе. Не, не бих казал, че наистина „вярвам в призраци“. Но съм се сблъсквал с любопитни случаи на внезапна насилствена смърт. Повече се интересувам обаче от различни суеверия, свързани със случаите на насилствена смърт, например, че убит човек не намира успокоение в гроба. Или интересното поверие, че кръвта на убит човек потича, ако убиецът го докосне. Чудя се как са възникнали подобни суеверия.
— Много любопитно — съгласи се лекарят. — Все пак не вярвам, че днес много хора си спомнят за тези поверия.
— О, повече, отколкото си мислите. Но, разбира се, тук едва ли имате много убийства, така че е трудно да се съди.
Люк бе придружил думите си с усмивка, а погледът му не се откъсваше от лицето на неговия събеседник. Доктор Томас обаче не показваше никакви признаци на смущение и също се усмихваше.
— Не, не мисля, че тук е имало убийство поне от… о, много отдавна. Поне откакто аз съм тук.
— Да, това е мирно място. Няма случки от подобен род. Освен ако някой е блъснал малкия Томи от прозореца.
Люк се изсмя. Отговорът на доктор Томас отново беше широка усмивка — естествената усмивка на развеселено момче.
— Много хора тук изпитваха желание да извият врата на това момче — каза той. — Но не мисля, че биха стигнали дотам — да го хвърлят от прозореца.
— Изглежда е бил твърде противно хлапе. Някой може да е сметнал, че по този начин извършва услуга в името на обществото.
— Жалко, че тази теория не може да се прилага достатъчно често.
— Винаги съм си мислел, че някое и друго убийство от време на време би се отразило благотворно на обществото — каза Люк. — Някой досадник от клуба например може да бъде довършен с отровен ликьор. Или пък жените, които те вземат на мушка и са способни да разкъсат и най-близките си приятелки с острите си езици. Злобни стари моми. Твърдоглави консерватори, които пречат на прогреса. Ако можеха да бъдат премахвани без особени проблеми, това би променило обществения живот към по-добро!
Усмивката на доктор Томас стана още по-широка.
— Значи вие сте за едни по-голямомащабни престъпления?
— Елиминиране, поставено на благоразумна основа! Не намирате ли, че това ще донесе полза на обществото?
— О, несъмнено.
— А, вие не се отнасяте сериозно към това — отбеляза Люк. — Докато аз — да. Аз не изпитвам към човешкия живот уважението, което изпитва нормалният англичанин. Всеки, който спъва прогреса, трябва да бъде елиминиран. Така виждам нещата.
Прокарвайки ръка през късата си руса коса, доктор Томас каза:
— Да, но кой може да бъде съдия и да реши дали един човек заслужава да живее или не?
— Да, това е проблемът — призна Люк.
— Католиците биха решили, че един комунистически агитатор няма право да живее, комунистическият агитатор ще осъди на смърт свещеника като пропагандатор на суеверие, лекарят би премахнал болния, пацифистът би осъдил военния и прочие, и прочие.
— Би трябвало ролята на съдия да поеме човек на науката — отбеляза Люк. — Някой с безпристрастен, но високоспециализиран ум, например лекар. Просто си мисля, докторе, че вие самият можете да бъдете добър съдник.
— За това кои не заслужават да живеят?
— Да.
Доктор Томас поклати глава.
— Моята работа е да връщам към живот страдащите. Не крия, че в повечето случаи това е трудна задача.
— Добре, само заради спора — каза Люк, — да вземем човек като покойния Хенри Картър.
Лекарят реагира остро:
— Картър? Имате предвид собственика на „Севън Старс“?
— Да, за него става дума. Аз лично никога не съм го виждал, но братовчедка ми, госпожица Конуей, ми разказа за него. Изглежда е бил истински негодник.
— Е — каза доктор Томас, — той, разбира се, пиеше. Малтретираше жена си, тормозеше дъщеря си. Беше кавгаджия и оскърбяваше хората, беше скаран с повечето жители на градчето.