— Всъщност може да се каже, че светът е по-хубав без него.
— Да допуснем, че човек би могъл да каже нещо подобно.
— Добре, ако някой го е блъснал в реката, вместо да чака той сам да благоволи да падне, този човек би действал в интерес на обществото, нали?
— Методите, които проповядвате, прилагахте ли ги на практика в, мисля, че казахте Меянгския пролив? — сухо попита доктор Томас.
Люк се разсмя:
— О, не, при мен всичко е на теория, не на практика.
— Да, и на мен ми се струва, че нямате вид на убиец.
Люк попита:
— А защо не? Аз съвсем открито изложих възгледите си.
— Точно така. Дори твърде открито.
— Искате да кажете, че ако наистина бях човек, който е склонен към саморазправа, не би трябвало така да тръбя какво мисля?
— Точно това имах предвид.
— Но за мен това може да е като евангелие! Може да съм фанатик на тази тема!
— Дори и да е така, то поне вашето чувство за самосъхранение щеше да се прояви.
— В действителност, когато издирвате убиец, винаги търсете някоя хрисима душа, неспособна да убие и муха.
— Навярно малко преувеличавате — каза доктор Томас, — но не сте далеч от истината.
Люк каза рязко:
— Кажете ми, това ме интересува много, срещали ли сте някога човек, за когото да мислите, че може да е убиец?
Лекарят отвърна остро:
— Що за необичаен въпрос!
— Така ли? В края на краищата един лекар сигурно среща какви ли не хора. Той трябва да умее да открива признаците — например на мания за убийство, преди те да са различими за другите.
Томас каза доста раздразнено:
— Вие имате общата представа на лаика за маниакалния убиец — човек, който тича побеснял с нож в ръка и с пяна на уста. Позволете ми да ви кажа, че не е лесно да се постави диагноза на луд убиец. По външен вид в повечето случаи той е като всеки друг човек, който може би ще се изплаши по-лесно, който може да ви се оплаче, че има неприятели. Нищо повече. Външно той е напълно безобиден човек.
— Наистина ли е така?
— Разбира се, че е така. Лудият често убива, както самият той мисли, за самозащита. Но, разбира се, много от убийците са психически здрави хора, като вас и мен.
— Докторе, вие ме плашите! Представете си, че по-късно откриете, че аз съм извършил пет-шест кротки убийства.
Доктор Томас се засмя:
— Не мисля, че това е много вероятно, господин Фицуилям.
— Не мислите ли? Ще ви върна комплимента. И аз не вярвам вие да сте извършили пет или шест убийства.
Лекарят весело отбеляза:
— Явно не броите професионалните ми провали.
Двамата се разсмяха.
Люк се надигна да си ходи.
— Страхувам се, че ви отнех много време — каза, извинявайки се.
— О, не съм толкова зает. Уичууд е доста здравословно място. За мен беше удоволствие да си поговоря с някого от външния свят.
— Чудех се… — започна Люк и спря.
— Да?
— Госпожица Конуей ми каза, изпращайки ме при вас, че сте високо… ъ-ъ-ъ… добър специалист. Чудех се дали не се чувствате като погребан тук? Полето за изява на таланта ви не е толкова голямо.
— О, общата практика е добро начало. Тя дава ценен опит.
— Но вие няма да се задоволите да вървите по утъпкания път през целия си живот. Покойният ви колега, доктор Хамбълби, както дочух, е бил човек без амбиции — напълно доволен от практиката си. Мисля, че е живял в Уичууд доста години.
— Всъщност през целия си живот.
— Чух, че е бил малко старомоден.
Доктор Томас каза:
— Понякога не беше лесен. Отнасяше се с подозрение към нововъведенията, но беше добър пример за старата лекарска школа.
— Казват, че имал много хубава дъщеря — подхвърли Люк. И изпита удоволствието да види как лицето на доктор Томас става тъмночервено.
— О, ъ-ъ-ъ… да — заекна той.
Люк го погледна доброжелателно. Беше доволен от перспективата да заличи лекаря от списъка на заподозрените.
Лекарят си беше възвърнал нормалния цвят на лицето и каза рязко:
— Като си говорехме за престъпления преди малко, мога да ви заема една доста хубава книга, тъй като темата ви интересува. Превод от немски. „Чувство за малоценност и престъпление“ от Кройцхамер.
— Благодаря — отвърна Люк.
Доктор Томас прокара пръст по лавицата с книги и измъкна въпросното томче.