— Заповядайте. Някои от теориите са доста стряскащи и, разбира се, са само теории, но са интересни. Например за ранните години на Менцхелд, касапина от Франкфурт, както са го наричали, или главата, посветена на Ан Хелм, малката бавачка-убиец — изключително интересен материал.
— Мисля, че беше убила около дузина от децата, за които се е „грижила“, преди властите да я притиснат.
Доктор Томас кимна:
— Да. Тя е изглеждала много симпатична, предана на децата и потресена при смъртта на всяко едно от тях. Психологията е невероятно нещо.
— Невероятното е как такива хора съумяват да се изплъзнат.
Той беше вече на прага. Лекарят го беше съпроводил до вратата.
— Всъщност няма нищо чудно — каза той. — Знаете ли, никак не е трудно.
— Кое не е трудно?
— Да се изплъзнеш. — Той отново се усмихваше с очарователната си момчешка усмивка. — Ако сте внимателен. Човек просто трябва да внимава, това е всичко. А един умен човек е крайно внимателен да не се издаде. Това е цялата работа. — Той се усмихна отново и влезе в къщата.
Люк остана за момент на стълбите.
В усмивката на лекаря имаше нещо снизходително. През целия им разговор Люк се чувстваше като зрял човек, който разговаря с неопитен и наивен младеж. И точно в последния момент му се стори, че ролите се размениха. Усмивката на лекаря беше усмивка на възрастен човек, развеселен от интелигентността на дете.
Девета глава
Госпожа Пиърс говори
От малкото магазинче на главната улица Люк си беше купил кутия цигари и днешния брой на „Гуд Чиър“, местния седмичник, който носеше на лорд Уитфийлд немалка част от неговите значителни доходи. Обръщайки на страницата с футболните мачове, Люк изръмжа, когато научи, че току-що е пропуснал да спечели сто и двайсет лири. Госпожа Пиърс веднага прояви съчувствие и обясни, че мъжът й също имал подобни разочарования. Така на Люк не му беше трудно да продължи разговора.
— Мъжът ми се интересува много от футбола — поясни жената. — Веднага обръща на спортната страница. И както ви казах, много пъти се е разочаровал, но, разбира се, всеки не може да спечели и както казвам, срещу съдбата не може да се върви.
Люк изрази пълно съгласие с тези разсъждения и продължи настъплението си с дълбокомисленото изявление, че една беда никога не идва сама.
— А, да, сър, това наистина го знам по себе си. — Госпожа Пиърс въздъхна. — А когато една жена има съпруг и осем деца — шест живи и две, които е погребала, можете да сте сигурен, че тя знае какво е беда.
— Предполагам, че е така. Несъмнено — съгласи се той. — Вие казахте, че сте погребали две деца?
— Едното само преди месец — отвърна жената с тъжна усмивка.
— Господи, колко тъжно.
— Не ми беше само тъжно, сър. Това беше шок, ето какво беше — истински шок. Почувствах се не на себе си, когато ми го казаха. Никога не съм очаквала нещо подобно да се случи на Томи — когато едно момче непрекъснато прави бели, не е естествено да очакваш, че ще го загубиш. Друго беше с моята Ема-Джейн, тя беше сладко малко дребосъче. Хората казваха: „Няма да можеш да й се нарадваш. Прекалено добра е, за да живее.“ И наистина стана така, сър. Господ рано прибира при себе си добрите.
Люк изказа своите съболезнования и се постара да насочи разговора от непорочната Джейн към по-малко безгрешния Томи.
— Казахте, че сте загубили момчето си съвсем скоро — попита. — Нещастен случай ли?
— Да, сър, беше нещастен случай. Чистил прозорците на старата сграда, дето сега е библиотека. Трябва да е загубил равновесие и е паднал от горните прозорци.
Тя се впусна да описва нещастието в подробности.
— А хората не казаха ли, че са го видели преди това да танцува на перваза на прозореца? — подметна Люк.
Жената отвърна, че момчетата са си луди глави, но допълни, че без съмнение именно това е изплашило майора и го е накарало да го забележи, нищо, че е особняк.
— Майор Хортън ли?
— Да, сър, господинът с булдозите. След нещастието той спомена, че е видял нашия Томи да подскача много невнимателно и, разбира се, това означава, че ако в този момент нещо го е стреснало, той лесно би могъл да падне. Буйна глава, сър, от това идваха бедите на Томи. Много мъка видях с него — довърши тя, — но такъв си беше — беше буен и с твърда глава. Иначе не беше лошо момче.