Люк леко потрепери:
— Тук имате чудесен нов институт.
— Разправят, че е много хубава сграда — отвърна жената без особен ентусиазъм. — Разбира се, негово благородие е направил много за града. Той му мисли доброто, всички знаем това.
— Но не смятате, че от усилията му има полза? — попита Люк развеселено.
— Е, вижте, сър, той всъщност не е от знатен произход като госпожица Уейнфлийт например или като госпожица Конуей. Ами бащата на лорд Уитфийлд държеше магазинче за ботуши на две крачки от нас. Майка ми помни Гордън Раг като чираче в работилницата, спомня си го много добре. Разбира се, сега той е богат човек, но никога няма да бъде като тях, нали, сър?
— Очевидно не — потвърди Люк.
— Ще ме извините, че говоря така, сър — изрече госпожа Пиърс. — Знам, че сте отседнали в Аш Манър и пишете книга. Само че сте братовчед на госпожица Бриджит, а това е съвсем друго нещо. Много се радвам, че тя пак ще бъде господарка на Аш Манър.
— Ами да — каза Люк. — Сигурен съм, че ще се радвате.
Плати цигарите и вестника, мислейки си: „Личният елемент. Не бива да го намесвам в тези неща! Дявол да го вземе, аз съм тук, за да издирвам престъпник. Какво значение има за кого ще се омъжи или няма да се омъжи тази чернокоса вещица. Тя не влиза в сметката…“
Той тръгна бавно по улицата. С усилие прогони Бриджит от мислите си.
„А сега да видим — каза си. — Абът. Възможни доказателства срещу него. Свързан е с три от жертвите. Скарал се е с Картър, с Томи Пиърс и с Хамбълби. И тримата умират. А Ейми Гибс? Какво е било личното писмо, което е видяло онова изчадие Томи? Дали е разбрал от кого е писмото? Може и да не е казал истината на майка си. Но да предположим, че е казал. Да предположим, че Абът е сметнал за необходимо да му затвори устата. Възможно е! Това е всичко, което може да се каже — възможно е. Само че не е достатъчно!“
Люк ускори крачка, оглеждайки се наоколо с внезапно раздразнение.
„Това проклето градче започва да ми действа на нервите. Толкова усмихнато и мирно, толкова невинно, а в същото време тази невероятна поредица от убийства. Или побърканият съм аз? Беше ли побъркана Лавиния Пинкертон? В края на краищата цялата работа би могла да бъде съвпадение — смъртта на Хамбълби и всичко останало…“
Хвърли поглед назад и го обзе непреодолимо усещане за нереалност.
Каза си:
„Такива неща не се случват…“
После вдигна очи към продълговатото намръщено чело на надвисналия хълм и изведнъж усещането за нереалност изчезна. Аш Ридж беше реален и този хълм криеше тайни за странни неща — за магьосничество и жестокост, кръвожадност и злокобни ритуали.
Той се сепна. Двама души се движеха по хребета на хълма. Лесно ги разпозна — Бриджит и Елсуърти. Младият мъж размахваше своите странни и неприятни ръце. Главата му беше сведена към Бриджит. Изглеждаха като две фигури, излезли от нечий сън. Движеха се безшумно, като подскачаха с котешка ловкост от туфа на туфа. Черната й коса се развяваше зад нея, опъната от вятъра. Отново се почувствува завладян от странната й магия:
„Омагьосан, ето какво ми е — аз съм омагьосан“ — каза си той.
Застана неподвижно на едно място и го обзе странно вцепенение. Помисли си унило: „Кой ще развали магията? Няма кой.“
Десета глава
Роуз Хамбълби
Лек звук зад гърба му го накара да се обърне рязко. На две крачки от него стоеше красиво момиче, с кестенява коса и плахи сини очи. То се изчерви от притеснение, преди да заговори.
— Вие сте господин Фицуилям, нали? — попита.
— Да. Аз…
— Аз съм Роуз Хамбълби. Бриджит ми каза, че… че вие познавате някои хора, които са приятели на баща ми.
Люк се поизчерви.
— Това беше преди много време — отвърна доста неубедително. — Познавали са го като младеж, преди да се ожени…
— О, разбирам. — Роуз Хамбълби изглеждаше малко обезсърчена. Въпреки това продължи: — Вие пишете книга, нали?
— Да, по-скоро събирам материал за книга. За местните суеверия и разни такива неща.
— Звучи ужасно интересно.
— Но сигурно ще е много скучна — увери я Люк.
— О, в никакъв случай.
Той й се усмихна. Помисли си:
„Нашият доктор Томас е щастлив човек.“
— Има хора — каза той, — които могат да направят непоносимо скучни и най-вълнуващите теми. Боя се, че съм от тях.