— О, и защо мислите така?
— Не зная, но все повече се убеждавам в това.
— А може би сте от хората, които карат и най-скучната тема да звучи изключително интересно!
— Ето една хубава мисъл — отбеляза Люк. — Благодаря ви.
Роуз Хамбълби се усмихна на свой ред, а после попита:
— Вие вярвате ли в суеверията и разните такива неща?
— Труден въпрос. Знаете ли, няма връзка. Човек може се интересува от неща, в които не вярва.
— Да, предполагам, че е така. — Гласът на момичето не звучеше много уверено.
— Вие суеверна ли сте?
— Н-не, не мисля. Но наистина смятам, че нещата идват на вълни.
— На вълни ли?
— Вълни на лош късмет и на добър късмет. Искам да кажа… чувствам, че напоследък цял Уичууд беше под магията на нещастието. Смъртта на татко, прегазването на госпожица Пинкертон и това момченце, което падна от прозореца. Аз… аз започнах да се чувствам така, сякаш мразя това място, сякаш трябва да избягам от него.
Люк я погледна замислено:
— Значи такова усещане имате?
— О, знам, че е глупаво. Предполагам, че истинската причина е внезапната смърт на татко. — Тя потрепери. — После госпожица Пинкертон. Тя беше казала… — Момичето спря. Дишането й се ускори.
— Какво е казала? Тя беше симпатична възрастна дама. Много приличаше на една моя леля.
— О, вие сте я познавали? — Лицето на Роуз светна. — Аз бях много привързана към нея, а тя беше предана на татко. Но понякога съм се чудила дали не беше това, което шотландците наричат ясновидка.
— Защо?
— Защото — странно наистина — тя изглеждаше много уплашена, че на татко ще му се случи нещо. Почти ме предупреди. Особено за нещастните случаи. И после, онзи ден, точно преди да замине за града, тя се държеше толкова странно, цялата трепереше. Наистина мисля, господин Фицуилям, че тя беше от онези хора, за които казват, че имат второ зрение. Според мен тя знаеше, че нещо ще й се случи. И трябва да е знаела също, че нещо ще се случи на татко. Този… този вид неща са направо ужасяващи!
Тя се приближи към него.
— В някои моменти човек може да предвиди бъдещето — каза Люк спокойно. — И това невинаги се дължи на свръхестествени неща.
— Да, разбирам. Напълно е възможно повечето хора да не притежават такава способност, която иначе да е нещо съвсем естествено… И все пак много се тревожа…
— Не бива да се притеснявате — внимателно каза той.
— Не забравяйте, че всичко това е минало. Няма смисъл да се връщате назад. Трябва да се живее и да се мисли за бъдещето.
— Зная. Но вижте, има и нещо друго. — Роуз се поколеба. — Има нещо, свързано с вашата братовчедка.
— С моята братовчедка? Бриджит?
— Да. Госпожица Пинкертон се безпокоеше и за нея по същия начин. Все ми задаваше въпроси. Мисля, че се боеше за нея.
Люк се обърна рязко и внимателно огледа хълма. Без видима причина изпита страх за Бриджит. Бриджит — сама с човека, чиито ръце имаха зеленикавия оттенък на разлагаща се плът! Въображение, всичко е въображение! Елсуърти беше само безобиден дилетант, който си играеше на търговец.
Като че отгатвайки мислите му, Роуз каза:
— Господин Елсуърти симпатичен ли ви е?
— Категорично не.
— Джефри… доктор Томас, също не го харесва.
— А вие?
— О, и аз! Намирам, че е ужасен. — Тя се приближи още малко. — За него се говори какво ли не. Чух, че е организирал някаква странна церемония на Поляната на вещиците — много негови приятели дошли от Лондон, все хора с ужасен вид. А Томи Пиърс бил нещо като помощник.
— Томи Пиърс? — рязко попита Люк.
— Да, бил облечен в бял плащ и червена роба.
— Кога е било това?
— О, преди време. Като че ли през март.
— Томи Пиърс изглежда е бил замесен във всичко, което е ставало в това градче.
Роуз поясни:
— Той беше ужасно любопитен. Винаги искаше да знае къде какво става.
— Докато в един момент се е оказало, че знае прекалено много — строго изрече Люк.
Роуз прие думите буквално.
— Той беше доста противно момченце. Обичаше да къса оси на парченца и да дразни кучетата.
— Изобщо момче, за чиято смърт никой не съжалява.
— Така предполагам. Но за майка му беше ужасно.
— Разбрах, че за утеха са й останали още шест дечица. Тази жена е доста приказлива.