— И вие го забелязахте, така ли?
— След като си купих пакет цигари от нея, имам чувството, че знам цялата история на всеки от това градче.
Роуз рече унило:
— Това му е най-лошото на такова място. Всеки знае всичко за останалите.
— О, не — възрази Люк.
Тя го погледна въпросително. Той каза многозначително:
— Нито едно човешко същество не знае цялата истина за друго човешко същество.
Лицето на Роуз пребледня и тя потрепери.
— Да, навярно сте прав — бавно изрече.
— Дори за най-близките си и скъпи хора — каза Люк.
— Дори за… — Тя замълча. — О, сигурно сте прав, но бих желала да не казвате такива страшни неща, господин Фицуилям.
— Нима това ви плаши?
Тя кимна утвърдително. После се обърна рязко.
— Трябва да вървя. Ако… ако нямате какво друго да правите — искам да кажа, ако можете — елате ни на гости. Майка ми би желала да ви види, защото познавате приятели на татко от едно време.
Тя се отдалечи бавно по улицата. Главата й беше леко наклонена на една страна, сякаш притисната от тежестта на някакви грижи.
Люк стоеше и я гледаше. Внезапно го обзе усещане за самота. Почувства готовност да закриля и защитава това момиче.
От какво? Задавайки си въпроса, той нетърпеливо разтърси глава, ядосвайки се на себе си. Наистина Роуз Хамбълби съвсем скоро беше загубила баща си, но тя имаше майка, а и беше сгодена за привлекателен млад мъж, който щеше да поеме грижата за нея. Тогава защо му идваха подобни мисли?
Добрата стара сантименталност отново бе взела връх, помисли си Люк. Мъжът-закрилник! Постигнал разцвет през викторианската епоха, горе-долу удържал положението си по времето на крал Едуард, той все още показваше признаци на живот, независимо от това, което нашият приятел лорд Уитфийлд би нарекъл „напрежението“ на съвременния живот.
„Все едно — каза си той, движейки се към заплашително издигащия се хълм. — Това момиче ми е симпатично. То е прекалено добро за Томас — студенокръвен и високомерен дявол.“
Споменът за усмивката на лекаря, когато го бе изпроводил на стълбите, отново го раздразни. Беше прекалено самодоволен. Направо щеше да се пръсне!
Шумът от стъпки извади Люк от тези дразнещи мисли. Погледна и видя младия господин Елсуърти, който идваше по пътеката откъм хълма.
Погледът му беше насочен към земята, а на устните му имаше усмивка. Изражението му неприятно порази Люк. Елсуърти не толкова вървеше, КОЛКОТО се движеше на подскоци — като човек, отмерващ в главата си темпото на някаква дяволска жига. Усмивката му беше по-скоро някакво странно, мистериозно изкривяване на устните. В нея имаше ликуваща хитрина, която определено беше неприятна.
Люк беше спрял и Елсуърти почти се изравни с него, когато най-после вдигна глава. Очите му, лукави и играещи, срещнаха очите на другия минута преди да го разпознае. Тогава — или поне така се стори на Люк — в него настъпи пълна промяна. Това, което преди минута навеждаше на мисълта за танцуващ сатир, сега беше само позьорстващ и самомнителен млад човек.
— О, господин Фицуилям, добър ден.
— Добър ден — отговори той. — На красотата на природата ли сте се наслаждавали?
Дългите бели ръце на Елсуърти се вдигнаха в опровержителен жест:
— О не, не, за бога! Ненавиждам природата. Истинска блудница, лишена, от каквото и да е въображение. Винаги съм казвал, че човек не може да се наслади на живота, ако не постави природата на мястото й.
— И как възнамерявате да го направите?
— Има си начини! — отвърна Елсуърти. — Тук например, в нашето провинциално градче, съществуват прекрасни забавления, стига човек да умее да се наслаждава на живота. А аз мога, господин Фицуилям.
— Аз също — каза Люк.
— Mens sana in coprore sano3 — каза Елсуърти. Тонът му беше леко ироничен. — Сигурен съм, че това напълно се отнася до вас.
— Има и по-лоши неща.
— Драги приятелю, здравият разсъдък е нещо невероятно скучно. Човек трябва да е луд, влудяващо ненормален, тогава животът може да се види под нов, омайващ ъгъл.
— От гледната точка на прокажения, да кажем — предложи Люк.
— О, много добре, много добре, съвсем остроумно! Но знаете ли, в сравнението ви наистина има нещо. Интересен поглед към нещата. Но не искам да ви задържам — вие сте тръгнали на разходка. Човек трябва да се движи, това е нещо, което остава още от училище!