— Щом казвате — отговори Люк с кратко кимване и продължи пътя си, като си мислеше: „Въображението ми започва да ми играе номера! Този тип е просто магаре, това е всичко.“
Но някакво неопределимо безпокойство го караше да ускори стъпките си. Онази странна, лукава, тържествуваща усмивка на лицето на Елсуърти — беше ли всичко това само плод на неговото въображение? И последвалото впечатление, че това изражение беше изтрито като с гъба в момента, в който другият беше забелязал идващия към него Люк — какво означаваше това?
С нарастващо смущение си помисли: „Бриджит? Всичко наред ли е с нея? Изкачиха се заедно, а той се върна сам.“
Ускори крачка. Слънцето се беше показало, докато говореше с Роуз Хамбълби. Сега се бе скрило отново. Небето беше сиво и заплашително, а вятърът духаше на внезапни, променливи пориви. Сякаш беше напуснал обикновения, всекидневен живот и беше навлязъл в този странен свят на магия, усещането за който не го беше напуснало от идването му в Уичууд.
Той зави и излезе на полянка, покрита със зелена трева, която му бяха показали отдолу и която местните жители наричаха „Поляната на вещиците“. Според легендата тук се събирали вещиците, за да честват Валпургиевата нощ и Хелоуин.
Изведнъж изпита облекчение. Бриджит беше тук. Седеше, облегната на една скала. Седеше, хванала главата си с ръце.
Той бързо отиде към нея. Как пружинираше под нозете му торфът, странно зелен и свеж.
Той каза:
— Бриджит?
Тя бавно вдигна глава. Лицето й го смути. Изглеждаше така, сякаш се връщаше от някакъв небивал свят, като че й беше трудно да се приспособи към действителността.
Люк неуверено попита:
— Вие… ъ-ъ-ъ… добре ли сте?
Минаха една-две минути, преди тя да отговори — като че онзи призрачен свят още не я бе освободил от прегръдките си.
— Разбира се, че съм добре. Защо да не съм? — Гласът й прозвуча остро, почти враждебно.
Люк се засмя:
— Да ме обесят, ако зная. Изведнъж се уплаших.
— Защо?
— Мисля, че главно заради тази мелодраматична атмосфера, от която не мога да се отърва напоследък. Тя ме кара да преувеличавам нещата. Щом ви загубя от погледа си за час или два, естествено ми хрумва, че в следващия момент ще намеря окървавеното ви тяло в някой ров. Това е по-скоро като в някоя книга или пиеса.
— Героините никога не загиват — каза Бриджит.
— Да, но… — Люк се спря навреме.
— Какво щяхте да кажете?
— Нищо.
Слава Богу беше успял да замълчи тъкмо навреме. Човек не може да каже на една привлекателна млада жена: „Да, но вие не сте героинята.“
Тя продължи:
— Тях ги отвличат, пленяват, оставят ги да умрат от канализационните газове или да се удавят в мазето — винаги са в опасност, но никога не умират.
— И образите им не избледняват — каза Люк. После продължи: — Значи това е Поляната на вещиците.
— Да.
Той изгледа младата жена и отбеляза:
— Трябва ви само метла.
— Благодаря. Господин Елсуърти каза същото.
— Срещнах го преди малко — каза Люк.
— Говорихте ли с него?
— Да. Мисля, че се опита да ме ядоса.
— И успя ли?
— Методите му са доста детински. — Той замълча, после рязко продължи: — Той е странен тип. В един момент мислиш, че е побъркан, а после внезапно се чудиш дали зад това не се крие нещо друго.
Бриджит го погледна на свой ред.
— И вие ли сте имали това усещане?
— Значи вие също мислите така?
— Да.
Люк чакаше.
Бриджит продължи:
— Има нещо странно в него. Знаете ли, от доста време се чудя… Снощи лежах будна и мислех за цялата тази работа. Реших, че ако наоколо има убиец, аз би трябвало да зная кой е той. Имам предвид, че живея тук и срещам често хората. Мислих, мислих и стигнах до това — ако има убиец, то той определено трябва да е някой луд.
Мислейки за думите на доктор Томас, Люк попита:
— Не мислите ли, че един убиец може да бъде толкова нормален, колкото сме и ние с вас?
— Не и този вид убиец. Както аз го виждам, този убиец трябва да е побъркан. И виждате ли, това ме насочи право към Елсуърти. От всички жители на градчето той е единственият, който е твърде странен. Особен е — това е повече от сигурно!
Люк изрече със съмнение: