Люк кимна и си замина.
Джим Харви беше задраскан от неговия списък. Това симпатично момче не беше убиец — не беше човекът, който е прегазил Лавиния Пинкертон.
Тръгна по брега на реката. Както и миналия път срещна майор Хортън и неговите кучета. Майорът пак беше в същото състояние на инфарктни крясъци: „Август!… Нели! Нели! НЕЛИ, казвам ти!… Нерон, Нерон, НЕРОН!“
И отново изпъкналите му очи се втренчиха в Люк. Но този път се случи още нещо. Майор Хортън каза:
— Извинете, господин Фицуилям, нали?
— Да.
— Аз съм Хортън, майор Хортън. Надявам се, че ще ви видя утре в Аш Манър. Ще има тениспарти. Госпожица Конуей любезно ме покани. Тя ви е братовчедка, нали?
— Да.
— Така си и мислех. Знаете ли, при нас външният човек веднага се забелязва.
Тук разговорът беше прекъснат, защото двата булдога тръгнаха към някакъв невзрачен бял мелез.
— Август! Нерон!… Ела тук, сър! Ела тук, казвам ти!
Когато най-накрая Август и Нерон неохотно се подчиниха на командата, майор Хортън се върна към разговора. Люк галеше Нели, която го гледаше с разнежен поглед.
— Хубаво куче, нали? — каза майорът. — Харесвам булдозите. Винаги съм имал булдози. Предпочитам ги пред всяка друга порода. Живея съвсем наблизо. Защо не дойдете да изпием по чашка?
Люк прие и двамата мъже тръгнаха, като майорът продължаваше темата за кучетата и за непълноценността на всички други породи в сравнение с неговата любима. Люк научи за спечелените от Нели награди, за скандалното поведение на един член на журито, отсъдил на Август само допълнителна награда, и за триумфите на Нерон на кучешките изложби.
Неусетно бяха стигнали до къщата на майора. Той отвори вратата, която не беше заключена, и двамата влязоха в къщата. След като отведе госта си в неголяма, леко миришеща на кучета стая със стени, покрити с лавици за книги, майор Хортън се зае с напитките. Люк огледа наоколо. Имаше снимки на кучета, броеве на „Фийлд“ и „Кънтри Лайф“, както и две доста протрити кресла. По библиотечните рафтове бяха подредени сребърни купи. Над закачалката висеше портрет, нарисуван с маслени бои.
— Съпругата ми — каза майорът, забелязал погледа на Люк. — Забележителна жена. Лицето й изразява характер, не мислите ли?
— Да, наистина — отвърна той, поглеждайки покойната госпожа Хортън. Тя беше с рокля от розов сатен и държеше букет от лилии. Кафявата й коса беше разделена по средата, а устните й бяха стиснати строго. Студените й сиви очи гледаха сърдито към наблюдаващия портрета.
— Забележителна жена — повтори майорът, подавайки чашата на Люк. — Почина преди малко повече от година. Оттогава не съм същият човек.
— Така ли? — отвърна гостът просто за да каже нещо.
— Седнете — каза майорът, посочвайки едно от кожените кресла. Самият той зае другото и продължи, като отпиваше уиски със сода: — Не, оттогава не съм същият човек.
— Сигурно ви липсва — неловко каза Люк.
Майорът поклати мрачно глава.
— На човек му е нужна жена, за да го държи във форма. Иначе се отпуска, да, отпуска се. Оставя се на течението.
— Но сигурно…
— Зная какво говоря, момчето ми. Вижте — аз не казвам, че семейният живот не изглежда малко тежък отначало. Защото е така. Човек си казва: „По дяволите всичко това! Не съм сигурен вече дали и собствената ми душа е моя!“ Но постепенно се пречупва. Бракът е преди всичко дисциплина.
Люк си помисли, че семейният живот на майор Хортън трябва да е наподобявал по-скоро военна кампания, отколкото идилия от безоблачно щастие.
— Жените — продължи монолога си майорът — са странни същества. Понякога изглежда, че не можеш да им угодиш, каквото и да правиш. Но, за Бога, това поддържа човек във форма. — Люк мълчеше. — Женен ли сте? — попита майорът.
— Не.
— Е, нищо, няма да ви се размине. Помнете, моето момче, нищо не може да се сравни с това.
— Звучи насърчаващо — отвърна Люк, — когато чуеш някой да говори добре за семейния живот. Особено в тези времена на лесни разводи.
— Пфу! — възкликна майорът. — Прилошава ми от младите. Никаква енергия, никаква издръжливост. Нищо не могат да понесат. Никаква сила на духа!
Люк беше готов да попита за какво е нужна такава извънредна сила на духа, но успя да се овладее.
— Имайте предвид — каза майорът, — че Лидия беше една на хиляда, една на хиляда! Всеки тук я уважаваше и почиташе.