Чувствайки, че сменя малко рязко темата на разговора, но с надеждата, че събеседникът му няма да забележи, Люк попита:
— Какъв човек е господин Абът, местният адвокат? Твърдо ли се придържа към закона? Трябва ми юридически съвет за нещо и си помислих, че мога да се обърна към него.
— Казват, че е доста хитър — отвърна Хортън. — Лично аз не знам. Всъщност веднъж се сдърпах с него. Не съм го виждал откакто идва тук да състави завещанието на Лидия, малко преди тя да почине. По мое мнение той е мерзавец. Но, разбира се, това не се отнася за способностите му като юрист.
— Не, разбира се, че не — каза Люк. — Все пак изглежда сприхав. Дочух, че е в лоши отношения с доста хора.
— Бедата при него е, че е отвратително докачлив — поясни майор Хортън. — Изглежда си мисли, че е всемогъщият Бог и че всеки, който не е съгласен с него, извършва смъртен грях. Чули ли сте за кавгата му с Хамбълби?
— Значи е имало кавга, така ли?
— Жестоко скарване. Имайте предвид, че това не ме изненада. Хамбълби беше упорито магаре.
— Смъртта му е наскърбила доста хора.
— На Хамбълби ли? Предполагам, че да. Липса на елементарна грижа. Отравянето на кръвта е дяволски опасно нещо. Аз винаги си слагам йод, когато се порежа, да! Обикновена предпазна мярка. Хамбълби, който беше лекар, не правеше нищо подобно. Това е показателно.
Люк не беше съвсем сигурен за какво беше показателно това, но не посмя да попита. Поглеждайки часовника си, той се надигна.
Майор Хортън подхвърли:
— Време за обяд, а? Правилно. Е, радвам се, че си побъбрихме. Приятно ми е да се запозная с човек, който е пътувал по света. Трябва някой път пак да си поприказваме. Къде сте служили вие? В Меянгския пролив? Никога не съм бил там. Чух, че пишете книга. Суеверия и тем подобни.
— Да, аз…
Но майор Хортън беше неудържим:
— Мога да ви разкажа няколко много интересни случая. Когато бях в Индия, момчето ми…
Люк успя да се измъкне около десет минути по-късно, след като изслуша обичайните истории за факири, трикове с въженце и мангово дърво, към които пенсионираните английски военни са така привързани.
Когато излезе навън, чу гласа на майора, който крещеше на Нерон и се позамисли за семейния живот. Хортън, изглежда, искрено съжаляваше за една жена, която според всички, без да се изключват и неговите собствени думи, трябва да е била нещо много подобно на тигър-човекоядец.
„Или това е — внезапно Люк сам си зададе въпроса — един много хитър блъф?“
Дванайсета глава
Кръстосани шпаги
За щастие следобедът, определен за тениспартито, беше чудесен. Лорд Уитфийлд беше в добро настроение, като изпълняваше ролята си на домакин с голямо удоволствие. Той непрекъснато припомняше скромния си произход. Играчите бяха осем — лорд Уитфийлд, Бриджит, Люк, Роуз Хамбълби, господин Абът, доктор Томас, майор Хортън и Хети Джоунс, вечно кикотеща се млада жена, дъщеря на управителя на банката.
Във втория сет Люк се оказа партньор на Бриджит срещу лорд Уитфийлд и Роуз Хамбълби. Роуз беше добър играч и участваше в състезанията за първенството на графството. Тя компенсираше грешките на лорд Уитфийлд, а нито Люк, нито Бриджит бяха особено добри и това изравняваше силите. При три на три игри Люк направи поредица от блестящи удари и двамата с Бриджит поведоха с пет на три.
Тогава той забеляза, че лорд Уитфийлд изтървава нервите си. Спореше за топки, попаднали на линията, обяви един сервис за грешка въпреки опровержението на Роуз и изобщо прояви всички качества на капризно дете. Люк и партньорката му имаха сет-бол, но Бриджит върна една лесна топка в мрежата и веднага след това направи двойна грешка. Равенство. Следващата топка беше върната около средната линия и спускайки се да я поеме, Люк се сблъска с партньорката си. После Бриджит направи още една двойна грешка и геймът беше загубен. Тя се извини:
— Съжалявам, чувствам се скапана.
Изглежда беше така. Ударите на Бриджит бяха неориентирани и играта й изобщо не вървеше. Сетът завърши с победа за лорд Уитфийлд и партньорката му с резултат осем на шест. Последва кратко обсъждане на състава на следващите двойки. В края на краищата беше решено Роуз да играе отново с господин Абът срещу доктор Томас и госпожица Джоунс.
Лорд Уитфийлд беше седнал, бършеше челото си и се усмихваше самодоволно. Явно беше възвърнал доброто си настроение. Той заприказва майор Хортън за серията статии на тема „Британия има нужда от спорт“, която започваше да публикува един от неговите вестници.