— И той ми обясни всичко по най-ясен начин — културите, серума, целия принцип на всичко там. Съгласи се лично да предостави една статия за серията.
Госпожа Анстръдър промърмори:
— Предполагам, че използват морски свинчета. Толкова е жестоко, макар че, разбира се, все пак е по-добре, отколкото кучета или дори котки.
— Тези, които използват кучета за опити, трябва да бъдат разстрелвани — заяви с дрезгав глас майор Хортън.
— Струва ми се, Хортън — каза господин Абът, — че вие поставяте живота на кучетата по-високо от човешкия.
— Винаги! — отговори майорът. — За разлика от хората кучетата никога няма да проявят подлост към вас. Никога няма да чуете зли думи от куче.
— Само зли зъби, забити в крака ви — рече Абът. — Какво ще кажете за това, а, Хортън?
— Кучетата много добре разбират характера на човека — отговори майорът.
— Едно от вашите животни за малко не ме ухапа по крака миналата седмица. Какво ще кажете за това, Хортън?
— Същото, което казах преди малко.
Бриджит се намеси тактично:
— Какво ще кажете да поиграем още малко тенис?
Изиграни бяха още няколко сета. След това Роуз Хамбълби се приготви да тръгва. Люк се приближи до нея.
— Ще ви изпратя — каза той. — И ще ви нося ракетата. Не сте с кола, нали?
— Не, но живея съвсем наблизо.
— Тъкмо искам да се поразходя.
Без да каже нещо повече, просто взе от ръцете й ракетата и обувките за тенис. Тръгнаха по алеята мълчаливо. След малко Роуз подхвърли две-три дежурни думи. Отговорите на Люк бяха кратки, но момичето като че не забелязваше това.
Когато стигнаха до къщата й, лицето на Люк се проясни.
— Сега се чувствам по-добре — каза той.
— Преди това зле ли ви беше?
— Много мило от ваша страна да се правите, че не сте забелязали. Вие сякаш прогонихте с магия лошото настроение на звяра. Странно, чувствам се така, сякаш облаците са се разсеяли и слънцето отново е грейнало.
— Точно така. Слънцето беше скрито зад облак, когато напускахме имението, а сега този облак отмина.
— Наистина облакът отмина, и в буквален смисъл, и фигуративно. Е, добре, в крайна сметка светът е хубаво място.
— Разбира се, че е.
— Госпожице Хамбълби, мога ли да проявя известно нахалство?
— Убедена съм, че не можете да бъдете нахален.
— О, не бъдете толкова сигурна в това. Исках да кажа, че доктор Томас е много щастлив човек. — Роуз се изчерви и се усмихна. — Значи е истина. Сгодени ли сте?
Тя кимна.
— Само че не искаме да го съобщаваме официално точно сега. Виждате ли, татко беше против и би изглеждало непочтително да го разгласяваме толкова скоро след смъртта му.
— Баща ви не беше ли съгласен?
— Не точно несъгласен. О, всъщност в крайна сметка нещата се свеждаха именно до това.
Люк попита внимателно:
— Мислел е, че сте прекалено млада?
— Така казваше.
Люк попита:
— Но сте смятали, че има още нещо?
Роуз наведе глава бавно.
— Да. Боя се, че всичко се свеждаше до това, че татко не… не харесваше Джефри.
— Имаха различия, така ли?
— Понякога изглеждаше, че е така. Разбира се, татко беше мил старец, пълен с предубеждения.
— И предполагам, че много ви е обичал и не му е била приятна мисълта да ви загуби.
Роуз кимна в знак на съгласие.
— Било е нещо по-силно, така ли? — попита Люк. — Категорично не е искал да се омъжите за Томас?
— Да. Виждате ли, татко и Джефри са толкова различни и мненията им се сблъскваха по някои въпроси. Джефри беше наистина търпелив и добър, но разбирайки, че татко не го харесва, той ставаше още по-резервиран и стеснителен. Така татко всъщност никога не можа да го опознае по-добре.
— Трудно е човек да се бори с предубеждения.
— Това беше напълно неоснователно!
— Баща ви не изтъкна ли някакви причини?
— О, не. Не би могъл! Естествено… Искам да кажа, разбира се, че той всъщност нямаше какво да каже срещу Джефри, освен че не го харесва.
— „Не те харесвам, доктор Грас, причината не знам и аз.“
— Точно така.
— И нищо, с което да се обясни отношението му? Искам да кажа вашият Джефри не пие, не залага на конните състезания?
— О, не. Дори не мисля, че Джефри знае кой е спечелил последното надбягване.