— Странно — каза Люк. — Знаете ли, бях готов да се закълна, че видях вашия доктор Томас в Епсъм в деня на състезанията.
За момент той се притесни, тъй като не можеше да си спомни дали не е казал, че е пристигнал в Англия точно на този ден. Но Роуз отговори веднага, без всякаква подозрителност.
— Сторило ви се е, че сте видели Джефри на състезанията. Не може да е бил там поради една проста причина. Беше в Ашууд почти през целия ден заради едно трудно раждане.
— Каква памет имате!
Тя се засмя:
— Запомних го, защото той ми каза, че са нарекли бебето с прякора Жужу!
Люк кимна разсеяно.
— Джефри никога не ходи по състезания — каза Роуз. — Сигурно би се отегчил до смърт. — После добави с по-различен тон: — Защо не влезете за малко? Мисля, че майка ми би искала да ви види.
— Щом сте сигурна в това.
Тя го въведе в стая, която здрачът като че изпълваше с тъга. Една жена седеше в кресло, странно свита на кълбо.
— Мамо, това е господин Фицуилям.
Госпожа Хамбълби се стресна и се надигна да се ръкува. Роуз тихо излезе от стаята.
— Радвам се да ви видя, господин Фицуилям. Ваши приятели са познавали преди много години съпруга ми, както каза Роуз.
— Да, госпожо Хамбълби.
Той с неудоволствие повтори лъжата си на овдовялата жена, но нямаше друг избор.
Госпожа Хамбълби каза:
— Жалко, че не го познавахте. Беше прекрасен човек и голям лекар. Само със силата на личността си излекува много хора, които бяха смятани за безнадеждни случаи.
Люк внимателно изрече:
— Чух доста за него, откакто съм тук. Зная колко са го ценели хората.
Той не можеше да види много ясно лицето на жената. Гласът й беше по-скоро монотонен, но това сякаш подчертаваше факта, че в него има много чувство, което обаче упорито е потискано. Доста неочаквано тя каза:
— Светът е много проклето място, господин Фицуилям. Знаете ли това?
Той беше изненадан.
— Да, може би сте права.
Тя настоя:
— Не, но знаете ли го? Това е важно. Толкова много зло има наоколо… Човек трябва да е подготвен, за да се бори с него! Джон беше подготвен. Той го знаеше. Той беше на страната на справедливостта!
Люк каза тихо:
— Сигурен съм, че е било така.
— Той знаеше, че злото се крие и в това градче. Той знаеше… — Внезапно тя избухна в сълзи.
Люк промърмори:
— Толкова съжалявам…
Тя се овладя така внезапно, както и беше загубила контрол над себе си.
— Моля за извинение — изрече с тих глас. Протегна му ръка и той я пое. — Заповядайте пак да ни видите, докато сте тук. Роуз ще се радва. Тя е с толкова добри впечатления от вас.
— Аз също много я харесвам. Мисля, че отдавна не съм срещал толкова красиво момиче като дъщеря ви, госпожо Хамбълби.
— Тя е много добра с мен.
— Доктор Томас е щастлив човек.
— Да. — Жената пусна ръката му. Гласът й отново стана безизразен. — Не зная. Всичко е толкова объркано.
Люк я остави в полумрака на стаята, където пръстите й нервно се сплитаха и разплитаха. Докато се прибираше, мислеше за разговора си с нея.
Доктор Томас е отсъствал от Уичууд през по-голямата част от деня на конните състезания. Отсъствал е с колата си. Уичууд е на петдесет километра от Лондон. Предполага се, че е помагал при раждане. Има ли доказателство, освен неговите думи? Това лесно би могло да бъде проверено. Отново се сети за госпожа Хамбълби.
Какво искаше да каже тя с думите: „Толкова много зло има наоколо“?
Беше ли само нервна и разстроена от шока, причинен от смъртта на съпруга й? Или зад това се криеше нещо повече?
Може би тя знаеше нещо? Нещо, което доктор Хамбълби е научил, преди да умре?
„Трябва да продължа — каза си. — Трябва да продължа.“
Той решително прогони мисълта за кръстосаните шпаги с Бриджит през този ден.
Тринайсета глава
Госпожица Уейнфлийт говори
На следващата сутрин Люк взе решение. Досега той беше действал, доколкото може, с косвени разпитвания. Беше неизбежно да се наложи да се разкрие. Почувства, че е дошло времето да изостави прикритието с писането на книга и да обяви, че е дошъл в Уичууд с определена цел.
Наумил си да приложи този план на действие, той реши да посети Онория Уейнфлийт. Той не само беше впечатлен от дискретността и хитрия поглед в очите на тази стара мома, но смяташе, че тя има какво още да му каже. Според него тя му беше доверила това, което знае. Сега искаше да я накара да му каже и това, за което вероятно се е досетила. Допускаше, че догадките й могат да бъдат доста близо до истината.